АВТОР: МИЛЕНА ВЪРБАНОВА
Платените отцеругатели превръщат всичко в карикатура. Десет Херкулеса не могат да изринат Авгиевиевите обори на сороската клевета срещу българската памет, история, култура, език. Само атомна бомба, хвърлена над София, може да прекрати скверната логорея на продажните медии и псевдоинтелигенти срещу усилията на българския народ да спаси остатъка от достойнството си. Последният пример за такова обречено усилие бе протестът на студентите пред Народния театър на 7 ноември – годишнината от блестящата победа на младата българска армия над сръбския агресор. Отчаян протест, призоваващ да бъде свален от репертоара на националната ни сцена долнопробният интригантски пасквил на Б.Шоу, под режисурата на сърбо-американския провокатор Малкович, който позори българската нация и държава. Вече два дни над студентите и интелектуалците, участници в протеста, не престава да се излива помия от бездънните грантаджийски резервоари – ние сме „варвари“, „неандерталци“, „вандали“, „невежествена тълпа“, „насилници“, позволяващи си да цензурират „произведение на изкуството“ и „орезиляващи“ България ( по думите на един особено сръчен в политическите завои и негнусящ се от никой източник на облага наш поет ).
Няма да напомням каква е разликата между изкуство и поръчкова клевета, която „нобеловият лауреат“ е надраскал надве-натри в угода на имперските интереси на Великобритания, вбесена от Съединението на млада България. Няма да убеждавам никого, че драматургичното недоносче на Шоу не е нито „антивоенно“, нито „любовно“, нито „романтично“, а представлява само пошла хула – на кръчмарско равнище – срещу българския народ. Няма да обяснявам доколко поставянето на подобен фарс в Народния театър, носещ името на Патриарха на българската литература, унижава българите и уронва честта на нашата страна. България от 35 години не е свободна държава, а американо-ционистка колония, в която не остана непотъпкана правда и непоругана светиня. Всички мои доводи, ще бъдат осмени и обругани от сороските наемници и от безмозъчните софийски сноби, които се превърнаха в социална опора на безродието.
Ще споделя само впечатленията си от митинга пред Народния театър в четвъртък, 7 ноември, който въпреки въодушевлението на организаторите и участниците, стана жертва на сатанинска схема, толкова изкусно изплетена, че бе невъзможно да бъде предвидена и предодвратена. За нея – в дяволската й цялост – си дадох сметка едва в вечерта, след събитията, в хотелската стая – тъй като дойдох за протеста от Враца, пътувайки три часа през планински селца, вземайки с автобус разстоянието от 116 км до София за 3 часа – това е резултатът от ремонта на ремонта на ремонта на Бойковите магистрали и колосалните безнаказани кражби на Герб. Обществен транспорт за връщане в Северозапада късно вечерта не е предвиден – ето защо се принудих да остана в хотел.
В 16.30 ч. бях пред Народния театър. Изненадващо, като „организатор“ на протеста ми бе посочено лице, което с видимата си възраст над 45 години по никакъв начин не можеше да мине за студент. „Плешива коса“ и мутренска, тъмномургава арогантна физиономия, на която се открояваха хищни очи с жълт блясък. Класическо лумпенско поведение на просташко „превъзходство“ към събиращите се за протеста граждани. Тонколоните бяха поставени върху перваза „на фонтана“, прекалено далече от фасадата на Народния театър. Когато запитах що за протест срещу постановката на Малкович ще се провежда толкова далече от сградата на театъра, „организаторът“ грубо ме сряза „да си гле’ам работата“.
В обявеното време – 17.30 ч., митингът наистина бе „открит“, но призивът на „организатора“ „да обърнем гръб“ на театъра, ми се стори подозрителен. В събраното множество съзрях лицата на редица изявени интелектуалци, които познавах лично или чрез творбите им. Хора с интелигентни лица продължаваха да прииждат. Но речта на „организатора“ бе недодялано хаотична, в нея не стана дума за основната причина на протеста – сваляне на постановката на българомразеца Малкович от първата ни национална сцена, осквернена от еничаря Василев от момента, в който последният бе парашутиран в директорското кресло. Оставка и съдебна отговорност за българофобското ръководство на Народния театър и за министъра на културата Найден Тодоров, поощрил със съглашателското си „бездействие“ гаврата над българския народ. Вместо пламенни речи, „протестът пред фонтана“ все повече заприличваше на бабешка седянка пред огнището или на читалищна спявка с литургични елементи. На панихида ли се бяхме събрали? Та нали лозето не ще молитва, а мотика? Добрах се до „организатора“, който упорито ми обръщаше гръб и го помолих да ми даде микрофона за няколко решителни изречения. Просташката му реакция беше: „Я си х’ой по пътя!“ Тогава ми стана ясно, че протестът е попаднал в нечий капан.
В същия миг от стълбите пред Народния театър се дочуха призивни викове и голямо множество млади хора се втурна към някаква месеста фигура в костюм, в която разпознах еничаря Васил Василев. Фалшивите му крясъци „Т’ва ли е свободата, бе?“ ( в смисъл, че „тълпата“ не разбира що е свобода и най-паче „свобода в изкуството“ ) будеха отвращение. Погнусени, протестиращите го посбутаха, но без да му причинят вреда, защото не са злодеи. Полицаите го награбиха и го набутаха „на сигурно място“ – в топлото фоайе. Там веднага ( както видях на следващото утро ) му бе поднесен услужлив микрофон, пред който оялият се глобалистки хрантутник „изля душата си“. Еничарят фалцетно повтаряше: „Аз излязох при тях ( протестиращите ) с любов.“ „Любовта“ на ехидната. С тия думи, разкриващи тлъсто лицемерие, палачът на Народния театър ми внуши още по-гадка погнуса. Впоследствие стана ясно, че с провокацията си „да излезе и говори пред „вандалите“ ( полицаите също са схванали като провокация „самопожертвувателния“ му жест ), Васил Василев гради „биография на либерал-демократичен мъченик и борец“ за изкуството срещу „ултранационалистическото насилие“, надигащо се в България. Спомнете си унизителното му хленчене пред ЕК и клеветите му относно организаторите на протеста в навечерието на „премиерата“. Впрочем Василев не е режисьор, защото никога не е работил като такъв. Винаги е бил сороски и депесарски чиновник на директорски пост. Всъщност той си е един елементарен счетоводител, защото преди да открие в себе си „влечение към изкуството“ и най-вече към милиардерите-меценати – били те турски аги или емисари на дълбоката държава, е бил възпитаник на Свищовския финансов ПУЦ – поради вродена страст към финикийските знаци – единствената „любов“, която подобни типажи са способни да изпитват.
Митингът продължаваше да набъбва и вече наброяваше над хиляда души, но фактически бе разцепен на две. Ядрото – истинският протест – състоящо се от студенти, заклети харамии и родолюбиви общественици, писатели и журналисти от по-младото поколение, сред които Добри Божилов, Страхил Ангелов, Симеон Миланов, Росен Миленов, се бе изправило пред трите официални входа на парадната фасада и на стълбите на Народния театър.
В общия ентусиазъм не липсваха комични акценти. Единият край на дълъг плакат бе държан – познайте от кого? От Недялко Недялков, разбира се, чиято овидиева метаморфоза – от глашатай на Бойко Борисов до разобличител на Герб и евроатлантизма – датира от една година и вече не учудва никого. Мимоходом попитах Недялко как ще коментира изявлението на тейка си „стара стария“ и той махна омерзено с ръка – демек „не ме занимавай с алцхаймерски глупости“. Ех, Недялков, ех, Йорданов!
Входовете на театъра бяха заприщени от два кордона – на полицаите ( този път изненадващо добронамерени ) и на протестиращите. Целта на протестиращите бе да не допуснат зрители до „премиерата“, защото това със сигурност бяха сороски клакьори. За наше удивление, полицаите като че ли имаха същата цел. Те нареждаха на събиращата се публика, снабдена с билети, да изчаква следващи указания пред левия вход, без да влиза в сградата. Точно пред левия вход, пред който стоях аз, се разигра смехотворният епизод с провокатора Тео Ушев, който по-сетне се представи като жертва и великомученик за „свободата на изкуството“. Ето истината от първо лице за случилото се с „бития, ритан, изнасилен, ръган в бъбреците и посипван с градушка от камъни“ комедиант Ушко. Сред първите зрители с билет, пред левия вход се появи двойка, като мъжът ме впечатли с високия си ръст и нелепия вид на стареещ пубер. Широкото му, хамстерско лице с особено разширяване на бузите пред ушите, подобно на безобидните гризльовци и на Цветанка Ризова, поразяваше с наглото си парвенюшко изражение. Той шумно възнегодува срещу полицейското своеволие и главно срещу нас – плебса, издигнал бариера между него и изкуството.Аз се пошегувах, така че да ме чуе: „Щом не може през официалния вход, опитайте през входа на мишките,“. Не очаквах такава реакция – монументалният хамстер кипна и викайки изискано, като стар шопски аристократ: „Ти коя си, ма?“ направи две заплашителни крачки към мен. Приятелят, с когото бях дошла на протеста, се изправи пред него. По-късно хора от протеста казаха, че хамстерът дори размахал среден пръст. Протестиращите задюдюкаха и погнаха наглеца. Хамстерът, обезумял от шубе, си плю на петите и полетя напред като професионален спринтьор. Полицаите хукнаха да го спасяват. Гонката трая няколко секунди. Ушевият пъзльо не е нито пребиван, нито ритан, нито замерян с камъни, а само с шепа жълти есенни листа – това може да се види на многобройните клипове. Протестиращите, които останаха при входовете на театъра, завикаха на другарите си да оставят тоя мърльо и да пазят оголения фланг. На следния ден той обикаляше студиата на всички продажни телевизии и хленчеше, че е тежко малтретиран от вандали и простаци, на които са чужди както разбиранията за демокрация и изкуство, така и елементарните човешки обноски. Фантазиите му са плод на предварително скроена лъжа и „напушен“ стрес, защото очите на шубето и на „тревата“ са големи. Така разбрах, че на света съществувал някакъв си „Ушев“, либерален активист и „интелектуалец“ , за когото до тоя момент изобщо не бях чувала. Той е „известен с това, че е известен“, както всички сороски еднодневки и безполови плеймейтки. Никак не се учудих, когато по-късно разбрах, че Ушко е отроче на ДС – самата фамилия „Ушев“ вероятно произлиза от „предателско ухо“. Всъщност, макар и от противоположен интерес, Тео с право поиска оставката на министъра на вътрешните работи, същото, което се стремят да наложат от своя страна и протестиращите. Да се стигне до меле, след като в продължение на половин година бяхме сезирали правителство, президент и всички отговорни държавни институции за провокацията на Василев и Малкович и за неминуемите резултати от нея – това означава пълна незаинтересованост за сигурността на българските граждани. Или сатанинска заинтересованост от безредици.
С наближаването на 19 ч., времето на спектакъла, „публиката с билети“ все по-мощно се трупаше пред левия вход и се превръщаше в яростен обществен организъм, насочил своята ненавист към протестиращите. „Те“ ни мразеха и презираха, за тях бяхме маргинали, изпълзели от задния двор. Някаква изрусена стара чанта ни наричаше „тъпанари“, някакъв склеротик ( после бе идентифициран като „академик“ ) ни изпепеляваше с шизофренен поглед. Полицаите направиха кордон между соросоидите и нас, но искрите и заканите не преставаха да прехвърчат. Върху протестиращите се сипеха въпроси от рода на „а ти бе, невежа, чел ли си пиесата на английски?“ Фактът, че Шоу се подиграва с българите, изобщо не ги притесняваше. Те и без това живееха в антибългарска виртуална реалност. Когато вече станаха трудно удържими, се обърнах към Страхил Ангелов: „Моля те, викни ония хора край фонтана. Те трябва да се присъединят към нас, а не да правят „тлака в Алтъново“. Кажи на оня човек, дето се прави на „организатор“ да спре с щуротиите“.
Отговорът на Страхил отвори очите ми за много неща. Той каза: „Не мога никого да викна или да спра. Не се ли сещаш какво става? Когато един протест трябва да се смаже, се прави точно това“.
Жълтоокият с черното лице продължаваше да витийства пред фонтана с тонколоните. Хората, имали злощастието да се отправят най-напред в неговата посока, недоумяваха какво се случва. Той ги хипнотизираше с твърдения, че ще има провокации, ще се явят „елементи“, натоварени с отвличане на вниманието от „неговото събитие“. Явно наивниците, дошли за протеста, но останали край фонтана, ни смятаха за такива елементи.
Когато деветнайстият кобен час удари, протестиращ студент с мегафон обяви, че служител на театъра го е предупредил за отмяна на премиерата. Изпълнихме се с усещането, че протестът поне в известна степен е изпълнил мисията си. Но позорните спектакли щяха да се подновят още на следния петъчен ден – 8 ноември. Бояхме се да се разотидем – ами ако представлението започне, макар и със закъснение – след като ние си тръгнем? „Агитката с билетите“, която вече изливаше порои от ругатни върху нас, стоеше непоклатимо на поста си – навярно знаеше нещо, което ние не знаехме и след нашата абдикация, щеше да влезе като победител в залата, да седне и да блаженства, потапяйки се в шедьовъра на нобеловия лауреат. Нещо недоизказано висеше във въздуха. Стояхме настръхнали едни срещу други, „в състояние на позиционна война“. Едва в 20 ч., пребита от умора, се отправих към хотела. Легнах и моментално заспах.
Но след 15 минути скочих разсънена от леглото. Мозайката в съзнанието ми се бе подредила. Знаех – знаех с абсолютна сигурност, че сме излъгани и протестът е предаден, предаден, предаден. Бяха ни пратили за зелен хайвер. Била е изградена цяла схема за обезсилване на протеста, в която всеки детайл е сглобен с демонска прецизност. Жълтоокият чернолик вещер с тонколоните е само незначителна бурмичка в механизма на измамата. Главният замисъл се състои в друго. Протестиращите, по примера на българските студенти от Виена и Берлин, бяха решили да вкарат свои хора в залата на Народния театър, които в даден момент да освиркат представлението и да го прекратят. Опасявайки се тъкмо от такова действие, еничарската гилдия на театъра начело с Василев, е решила да прецака всички по-незначителни сороски сноби, закупили билети, за да не се промъкнат заедно с тях и протестиращи, които „отвътре“ да провалят „спектакъла“. Тия жалки сноби и без това са доказали тоталната си липса на достойнство – ще им върнат парите за билетите и халал им чакането! Вътре са влезли само сигурни либерал-глобалисти, сороски агенти от по-висок ранг, журналя – доказани подлоги, представители на чужди общности и прочие. „Премиерата“ не само се е състояла, но е била заснета и е пожънала пълен успех. Да, когато преди протеста се разхождах по „Графа“ с намерение да хапна нещо, отбелязах огромно американско присъствие, всички заведения бяха пълни с англосакси – нещо непривично за София. Раздвижването на чужденци беше осезаемо. През стъклените врати на театъра зърнах сума ти камери на стойки вътре във фоайето и помислих, че са толкова много, за да заснемат протеста – но нищо подобно, операторите изобщо не излязоха навън. Имаше суматоха на хора с отличителни картички, които бяха пропускани от полицията и бързо се вмъкваха в сградата. Имаше толкова знаци за добре обмислена машинация, но аз не им обърнах достатъчно внимание. Впрочем кой от протестиращите би могъл да предвиди дълбочината на клопката? На нас ни бе отредена ролята на кучето, което лае вън и гони Михаля. Ето защо полицаите бяха толкова благи – забавлявали са се с нас! Съпътстващите провокации на „битите“ Василев и Ушев също бяха фитилчета, вклинени в общия фойерверк. Бутане, гоненица, караници между „плебс“ и „интелектуална“ второкласна снобария – отлични машинации за отвличане на вниманието.
От една година не пускам телевизионната канализация, защото не желая да дишам зловоние, но в петък, 8 ноември, на другия ден след протеста, изгледах всичкия й издевателски бълвоч срещу нашия протест. И се уверих в прозренията си. Макар че късните прозрения са самоинквизиция на съзнанието. Гледах и отвратителното изтезание, на което бе подложен журналистът Васил Василев ( съвпадение на имената ) в утринното предаване на bTV от четирима безсъвестни майкопродавци – неграмотната Цънцарка, нейният още по-жалък партньор и двамата им соросоидни гости. За тия четирима настоящи байганьовци – съвременни модели за безпощадното Алеково перо – участниците в протеста са вулгарен плебс, вандали, пунгаши и резили, а пенсионираният холивудски халтурчик Малкович, прибрал от българския бюджет половин милион, за да се погаври с народа ни, тлъстият ибрик Василев и сороският фигурант Ушко с душица и лице на гризач – явно представляват непостижими джомолунгми „на духа“.
В петък вечерта, вече във Враца, се зарових в Ютуб и посъзерцевах как Киро Интелигентното печели овациите на грантаджийския контрапротест, сбрал букет от чувствителни лезбийки и зализани гейчета – защитници на изкуството и демокрацията.
Да, позорът и тоя път взе връх „в таз робска земя“. Надявах се, че поне пет хиляди ще се съберат пред НТ „Иван Вазов“ в името на народния поет, на България, на Съединението и на героите от Сливница, от чийто подвиг са изминали точно 139 години – но не би. Безродниците още веднъж ще вдигнат наздравици с шампанско в кристални чаши, а ние ще глътнем една студена вода от чешмата.
Някои твърдят, че с шума около протеста сме направили безценна услуга на Малкович и той ще продаде кьопавия си режисьорски прощъпулник на още някоя гостоприемна сцена – в Сърбия например.
Но аз съм спокойна. Нищо не е такова, каквото изглежда днес, тук и сега.
След година разположението на силите в света, а вярвам – и в България, коренно ще се промени. Питам се – къде ли ще се дене цялата тая кощунствена паплач?
В едно съм сигурна – никой, който е тръгнал срещу народа си, не е прокопсал. Предателят на Род и Чест е прокълнат навеки.
