АВТОР: МИЛЕНА ВЪРБАНОВА
(БЪЛГАРСКИ ПРОЧИТ НА ПРОЧУТИЯ ВОЛСКИ НАДПИС ВЪРХУ „ACCETTA SATRICUM“, ИТАЛИЯ)
Загадъчният епиграфски паметник, известен като „Accetta Satricum“ може би най-сетне намери своя адекватен прочит. „Accetta Satricum“ е миниатюрна оловна ритуална брадвичка, върху която е надраскан кратък надпис – вероятно единственият древен текст, написан на волски език с волска писменост, стигнал до наши дни. Открит е в гроб в некропола на волския град Сатрикум, който е унищожен от римляните и днес представлява обширен археологически обект в областта Лацио, недалече от Рим.
Многократно съм писала за волските, доблестен италийски народ, за който са ни оставили сведения множество древни писатели като Диодор Сикул, Дионисий от Халикарнас, Тит Ливий, Вергилий Марон. Вергилий възпява волската героиня Камила, загинала в бой срещу Еней като съюзница на рутулския цар Турн и накратко описва скитанията на баща й – волския цар Метаб, изгнан от своята столица Привернум. Редовете, посветени на бащата и дъщерята – воини, са едни от най-драматичните в „Енеида“. Няма да повтарям това, което вече съм съобщила за този горд народ в книгата си „Връх България“ и в редица статии, публикувани в периодичния печат и електронните медии. Ще изтъкна само най-важното – според мен волските носят нашия български етноним и названието на народа им превеждам като „вълци“, „воини“. Произходът на името на град Сатрикум извеждам от понятието „кшатрии“ – воини. Близостта с българския етнос личи и от названията на множество други техни поселения – Полуска (Плиска?), Мугила, Ардеа (Арда), а също от името на вече цитирания град Привернум (При върха ?) и протичащата през владенията на Метаб река Амазено (Амазонка, тракийският произход на амазонките е доказан от мнозина древни хронисти ). Важен елемент с оглед по-нататъшното изложение, е много тясната близост на волските с етруските – фактически те са част от етруските, които, според Херодот, са преселници от Лидия, Анатолия, територия, изцяло населена с народи от тракийския блок, някои от които директно могат да се характеризират като българи – например троянците (тевкри), ликийците, фригите. Близостта на волските с етруските по-рано срамежливо се признаваше от някои италиански изследователи, но сега по този въпрос тегне мълчание. За мен обаче тя е безспорен факт и върху нея изграждам прочита си на „Accetta Satricum“. На първо място – волските при преселението си на Италийския полуостров са приети с мир от етруските. Могъщият народ на тирените никога не би допуснал приток на заселници в своите недра, в сърцето на Етрурия, освен ако тези заселници не принадлежат към собствения му етнос. Подобен е случаят с мирното приемане на българите на канас Аспарух от славянските народи, което може да се обясни единствено с етническо родство и даже с идентичност. За волско присъствие в тъканта на Тоскана говорят названията на емблематичните етруски градове Волтера – буквално земя на волските (вълците) и Волсинии – буквално „Синове на волските“, център на култа към бог Волтумна, чието прозвище иде пак от „вълк“, както и названието на езерото Болсена – Lago Volsiniensis. Волсинии е името на града на латински език, а на етруски е Vеlsuna, което превеждам като Вълчуна – Вълчуня – „вълче котило“, сиреч тъкмо „синове, челяд на волските/вълците“. Ако се съгласим с напоследък общоприетата от италианската историография теза за автохтонността на волските и принадлежността им към най-старото население на полуострова, наричано от историците „оски“, тогава изниква въпросът за етническата принадлежност на самите „оски“. Според мен това тайнствено понятие трябва завинаги да бъде отхвърлено от италианските изследователи и въпросният народ да бъде наричан с истинското си име – пеласги. Защо смятам, че въпросните „оски“, обвити с воал от мистериозност и невежество, всъщност са пеласгите? Защото под спорното име „оски“ фактически се крие народът, назован от баските „еускара“ – стари хора, предци – същото е и названието на баския език – език на старите, предишните. Оттук произлиза турското слово „ески“, заемка от анатолийските народи. Същите предци, които са основали и Ускудама – буквално „дом“, град на предците (вж.статията ми „Ускудама и Одрин“ ). Тези предци, свързващо звено с допотопната цивилизация, ясно са наречени от древните автори „пеласги“ и именно те са населявали цялото Средиземноморие с континенталния му хинтерланд. В Италия пеласгите са назовани авзони ( отглеждащи лозата ) и енотри ( правещи вино ) – по името на Енотър, син Ликаон, син на Пеласг, живял на Балканите. По името на Итал – син на Енотър,
Апенинският полуостров започва да се нарича Италийски, а жителите му италийци и моргети – от Моргет, син на Итал. Всички те са преки наследници на пеласгите, каквито са и българите – а и волските, според спомената теория. Някои от имената на волските градове са директна препратка към Ведическата епоха и санскритския език – Сатия, Анксур, както и самият Сатрикум.
Като основа за прочита на волския надпис върху „Accetta Satricum“ – умалително от ascia брадва ( лат.) – използвах етруската азбука в нейния „по-нов“ вариант. Както ще видим, само една буква се различава от етруските писмени знаци. За жалост, не съм виждала оригиналния предмет, а работя по редките му снимки, достъпни в Гугъл, което е сериозна пречка пред правилното разчитане. Никъде не открих сведения за пола на лицето, в чийто гроб е намерена „Accetta Satricum“, а това е важно за дешифрирането на текста. Въпреки тези априорни недостатъци на изследването ми, смятам, че съм разкрила значението на текста и главно – неговия български характер. Защото аз превеждам надписа чрез българския език, чийто древен вариант се е говорил от пеласгите и лидийците.
Надписът върху погребалната брадвичка се състои – доколкото е възможно да преценя – от десет буквени знака. Първите пет оформят израз, а вторите пет са разделени от първите с препинателни знаци – точки във вертикален ред, чийто брой и значение ще отбелязвам в хода на обясненията. Първите две букви от втората петорка знаци са разделени една от друга и от останалите три с препинателен знак – точки във вертикален ред. А последните три от втората петорка и изобщо последни от надписа, завършват с още по-голям брой точки, подредени вертикално и финална точка след тях, с което се отбелязва, че текстът е приключен. Тъй като за етруските е характерно както четенето отляво надясно, така и отдясно наляво, посоката на прочит на всеки отделен надпис зависи от ориентацията на букви като К. В случая К е ориентирана отляво надясно и съответно такава е моята посока на четене.
Как дешифрирам израза, формиран от първите пет букви?
Първата буква, според мен е I (И), тъй като не виждам миниатюрните хоризонтални чертички в основата и на върха, които биха указали, че става дума за Z. Идентифицирането на следващия знак е затруднено от дефекта на самата брадвичка – отчупено парче от нея, което засяга долната част на буквата и не може да се твърди със сигурност дали става дума за E или F. Ако приемем, че втората буква представлява E, тогава буквосъчетанието IE (ИЕ), би могло да се тълкува като като Я – лично местоимение за пряко допълнение, женски род, кратка форма. Ако буквата с нарушена цялост е F, която в по-старите варианти на етруската азбука е била произнасяна като waw, а и в поновия понякога се чете като V, буквосъчетанието IV силно напомня кюрдското лично местоимение EW – „той, тя, то“. Кюрдският език е индоевропейски и е наследник на древните анатолийски езици. Допускам, че в дълбока древност това местоимение е означавало и „него, го“ – лично местоимение за пряко допълнение, мъжки род. Още повече, че то е много близко до руското местоимение „его“, което се произнася като „ево“, а последните исторически изследвания са категорични, че траки (респективно лидийци) и славяни са един и същи етнос. Самата аз съм разкрила, че „славяни“ не е етническо, а религиозно понятие ( вж. статията ми „Българско, тракийско и арамейско слънце“) и означава „слънцепоклонници“.
Но въпреки възможността първите две букви да се тълкуват като местоимения, аз съм по-склонна да приема, че те – независимо дали са IE, IF или IV – представляват префикс, който усилва смисъла на думата, изписана със следващите три букви от първата петорка на надписа.
И така, подир началните две букви следват без разстояние останалите три знака. Първият от тях е К, вторият напомня F, но хоризонталните му чертички са много по-наклонени, а третият знак е правоъгълниче, разделено на четири с вертикална и хоризонтална черта, което в етруската азбука означава звука TH. Тълкувам странното F с прекалено наклонени хоризонтални елементи като българското У или Ъ – и този писмен знак явно се оказва типично волски. Той липсва в по-новия вариант на етруската азбука.
Разчитам словото, формирано от указаните три букви (последните три от първата петорка знаци в надписа) като
KUTH – КУТ или КЪТ. Ето, в тази дума се съдържа основното значение на посланието!
И това е изумително откритие!
Според „Митологическа библиотека“ на Аполодор, Кот е името на единия от тримата хекатонхейри, синове на Уран и Гея, първите същества, населявали земята, преди още от брака на родителите им да се родят титаните. Тези могъщи великани били толкова опасни, че по-късно се налага собственият им баща – Уран, да ги затвори в Тартар. В статията си „Кот, Котис, Котраг, кутригури, утигури, р.Скът – значение на имената и понятията“, включена в моята книга „Атланти и гиганти“, изд.2023 г., дешифрирам името Кот (респективно Котис и Котраг – Кот-рекс), като българското КЪТ ( КУТ ). Но какво ще рече Кът? Моят прочит на това емблематично име и на всички имена, произлизащи от него, е БРАНИТЕЛ, ПАЗИТЕЛ – от „кътам“, пазя, браня.
„КЪТАМ“ – браня, пазя – е древен български глагол с пеласгийски и допотопен произход – щом Кот е едното от трите първични същества, родени от Небето и Земята. Името на брат му Бриарей превеждам като „първичен“, защото прякото му значение е „pria“ – „камък“ на пеласгийски, санскритски и авестийски – първичната земна стихия.
Латинският глагол CUDO означава „бия“, „удрям“, „чукам“, „кова“, „сека“ (подходящо за надпис върху секира), но и „браня“. На латински думата „щит“ е SCUTUM, на италиански – SCUDO. Сходството и даже идентичността с КЪТ – КУТ е очевидно. Интересен е италианският глагол ACCUDIRE – пазя, грижа се.
Следователно първите пет букви от надписа върху оловната погребална брадвичка, разчитам като IECUTH или IVCUTH – ПАЗИ Я/ГО, БРАНИ Я/ГО! – в случай, че буквосъчетанието IE/IF се приеме за поставено пред глагола местоимение за женски или мъжки род. Ако е представка към към глагола „КЪТАМ“, то изразът може да се тълкува като ЗА-КЪТАЙ! ЗА-ПАЗИ!, ОТ-БРАНЯВАЙ! Става дума за заповед, отправена към ритуалната брадвичка – да брани мъртвия!
Има известна малка вероятност началните две букви от израза, които аз разчитам като IE или IF, според етруската азбука, всъщност да се четат като ZE, според волската, която не познавам и която не е стигнала до нас. В такъв случай целият израз трябва да бъде преведен като ZEKUTH – ЗА ОТБРАНА, ЗА ЗАЩИТА – в трудния път към отвъдния свят. В този случай приемам ZE за предлога ЗА.
Подир началните пет букви следват четири точки във вертикална линия, които схващам като препинателен знак – край на първия израз. Започва някакъв друг текст, чиито първи две букви – K и Е – също са разделени една от друга с четири точки във вертикален ред. Отделно до К е отбелязана точка, която в моя „Нов прочит на тракийския надпис върху пръстена от Езерово“ обяснявам като знак за повторение на същата буква – в случая К. Получава се буквосъчетанието К К Е (като втората К е отделена от Е с четири точки), което смятам за инициалите на покойника или за обредна погребална формула. Тя също е отделена от последния израз в надписа върху брадвичката с три точки във вертикален ред.
Този последен израз визуално изглежда IEI – като двете букви I преди и след Е са много извити и могат да се тълкуват като Z.
Ето защо аз виждам в този израз първообраза на ZIEZI – емблематичния код на българската и волска кръв! Обяснявам израза ZIEZI като „кръв“ в статията си „Тайнственото значение на словото Цион“.
И веднага в съзнанието ми пламват думите от Анонимния Римски хронограф – „ZIEZI EX QVO VULGARES“ – Кръвта, от която са вълците – волски и българи!
Следват пет точки във вертикал и една заключителна точка подир тях – като удар на гонг – с който авторът на надписа, е обявил финала му.
Но истинският живот на посланието на древния волск, заровено в Сатрикум, започва едва сега – с разчитането му в България. У дома.
Автор: Милена Върбанова
