Автор: Румен Дечев
Днес по повод националния ни празник бях в БСвТВ заедно с доц. полк. Станчо Станчев, изключително подготвен военен историк. Като си тръгвахме, той спомена, че за Освободителната война всичко се знае. Сраженията са подробно описани и анализирани в нейната многотомна история. Аз обаче не се съгласих. Защото една война не са само сраженията, а и хората които стоят зад тях, мотивацията на действията им, политическите и социално-икономически събития и най-вече интерпретацията, която им се дава. А известно е, всяко време дава своя интерпретация на миналото, своя поглед върху него.
Случило се е така, че политическата история след 3 март 1878 г. не е благоприятствала осмислянето на Освободителната война. Водена по заповед на цар Александър II, начело на армията са най-близките му роднини. Главнокомандващ е великият княз Николай Николаевич, братът на царя, единият от основните отряди се води от престолонаследника Александър Александрович. При това положение трудно е било в царска Русия да се отправи критичен взор към воденето на военните действия. Не само в Русия, но и в България, където след Стамболов стремежът за възобновяване на българо-руските отношения стои неизменно на първи план, а внукът на царя Освободител е кръстник на българския престолонаследник и по-късно цар Борис III. През съветският период никой пък не иска да вдига много шум около тази „царска“ война, защото съпътстващите я събития неизменно са свързани с дейността на поголовно унищожената руска аристокрация. А в слугинската българска социалистическа историография въобще мисълта за критично отношения към освободителната руска армия не се и допуска. Днес мийнстриймът в „проатлантическите“ български медии не дава добра дума да се каже за войната от 1877-1878. Тя е завоевателна, България е окупирана от Русия и т.н. … Искам да посоча някои важни щрихи, на които не се обръща внимание или се представят толкова стандартно и безлично, че не стигат до умовете и сърцата на хората. Имам предвид целите на войната и ролята на славянофилите.
- ЦЕЛИТЕ НА РУСКАТА АРМИЯ
Много важно е в днешни условия на обругаване на всичко руско да се каже ясно, че това не бе завоевателна война. Русия има своите цели да се доближи до проливите, но въпросът за завоюването на България въобще не е стоял и не е можел да стои. По простия факт, че след Парижкия договор от 1856 г., с който приключва Кримската война, въпросът за османскто наследство или Източният въпрос става приоритет на Европейският концерт и никоя държава не може да подходи към него самостоятелно.
Друг факт – такава цел, завоюването на България, никога не е била поставяна в Русия. От Одринския договор насетне се говори само и единствено за Освобождението на България. В руското публично пространство война с Турция е била обсъждана, но никога такава цел не е била публично артикулирана. В новата история, особено след Френската революция и Свещенния съюз една държава не може да си поставя крупни цели, без предварителна идеологическа и медийна подготовка. Няма такъв факт в печата и литературата на Русия да се обсъжда анексирането на България. България след Кримската война и особено след страстите около църковния въпрос, е в центъра на руското обществено мнение. Единственият въпрос, който се е поставял е бил за освобождението на България. Известният консерватор и предшественик на славянофилите Николай Данилевски, бащата на геополитическата наука, има книга „Войната за България“. Нищо друго освен освобождението на България в нея не се обсъжда. Вярно е, че бъдещото развитие на славянските страни той вижда като федерация под егидата на Русия със столица Цариград. Но това е на следващ етап, първо България трябва да бъде освободена. Оттук и критичните бележки на другия консерватор Достоевски в неговия “Дневник на писателя” към освобождението на България в частност. Да, казва той, ние ще я освободим, ама тя след това ще ни обърне гръб и ще тръгне със Запада. Но някъде Достоевски да е казал, че България трябва да бъде окупирана и присъединена към Русия? Да не говорим за „западниците“ от рода на Тургенев. Освобождението на България при строго зачитане на нейния суверенитет е единственото, което те прокламират.
- СТРЕМИ ЛИ СЕ РУСИЯ КЪМ ВОЙНА?
Русия не само не иска да окупира България, ами въобще не иска в конкретната ситуация да води война с Турция. Тя се счита неподготвена. Военната реформа едва е започнала, военният министър Милютин категорично заявява, че Русия не е готова за война и се обявява против нея. Известно е, че руската армия е по-зле въоръжена от турската. Руските пушки – основно средство на тогавашната война – са по-стар модел и с по-ниски показатели от турските. Срещу войната са не само Милютин, но и канцлерът Горчаков, а с тях и самият император Александър II. - СЛАВЯНОФИЛИТЕ
Кой в Русия подготви войната? Този въпрос е съвсем логичен при посочената позиция на императора и приближените му. И отговорът му е СЛАВЯНОФИЛИТЕ. Те са организирани около двата Славянски благотворителни комитета Московския и Петербургския. За да разберем какво представляват те, трябва да имаме предвид какво представлява руската идеалистична православна и аристократична интелигенция от онова време. Това са уникални хора в световната история. Група болезнено свързана с идеята за справедливост, готова да жертва всичко в името на идеята, зад която е застанала. Може би примерът с Вера Засулич е показателен. Точно по време на Освободителната война, която дълбоко вълнува просветеното руско общество, става случаят с градоначалника Трепов. Градоначалникът нарежда да бият с пръчки студента-народник Алексей Боголюбов, намиращ се в затвора, защото, когато го срещнал там, студентът надменно го подминал, без да му свали шапка. И това въпреки закона от 1863 г., който забранява телесните наказания. Възмущението в руското дворянско общество, вкл. в най-висшата руска аристокрация е неописуемо. Никой не иска да преглътне този произвол, и няма значение, че се отнася за революционер, който въобще не им мисли доброто. Израз на това възмущение дава дребната дворянка Вера Засулич, която просто отива в приемния ден на градоначалника и го гръмва два пъти с револвер в корема. Трепов оцелява, но умрял от срам, признава вината си и моли да му простят. Съдът от присяжни (дали клетва заседатели), въпреки окзваният му натиск признава Засулич за невинна. Възторжената тълпа от аристократи и интелигенти я обгражда и извежда от съда, непозволявайки на полицията да я арестува отново. Затова, когато говорим за Руско-турската война, трябва да имаме предвид тази обществена прослойка, тази обществена сила, челен отряд на която са славянофилите. Ето няколко щрихи към техния персонален портрет. Те са създадени като благотворителни организации, решени да подпомагат изпадналите в беда славянски народи. Доколкото такива са били славяните в Босна и Херцеговина и България, основната насока на дейността им е била към България. Известни са като пробългарските комитети. Като посочих със случая Трепов какъв е бил духът и манталитетът на руската идеалистична аристокрация по онова време, не трябва да имаме никакво съмнение, че той се е проявявал и по отношение на България. Инициатор за създаването и първи председател на Московския славянски благотворителен комитет е бил Алексей Бахметев. Той умира през 1861 г., защото на път през руската студена зима вижда трепереща от студ жена. Сваля палтото си и й го дава, не е могъл да постъпи по друг начин. Но сам се простудява, разболява се и умира. Вижте за какви хора става въпрос. Разбирате ли защо, въпреки че ясно е съзнавал неблагоприятните за Русия последици от войната, Александър II не е могъл да не я води. Разбирате ли каква сила е стояла срещу такова решение. И царят Освободител, сам по духовен склад и манталитет част от тази среда, не е могъл да й се противопостави. Априлското въстание, кланетата възбуждат до крайност тази руска идеалистична аристокрация. И няма връщане назад. Славянофилите въобще не се съобразяват с руската политическа позиция,те търсят да предизвикат войната, въпреки репресиите, които не закъсняват да се стоварят върху тях. Генерал Черняев, член на Петербургският славянски комитет, тръгва за Сърбия нелегално без да се съобразява с императорската забрана. Лишават го от работа, заплата, от всички ордени и отличия, които е получил, прекарва остатъка от живота си в мизерия. Но изпълнява дълга си така, както го разбира. На път за Сърбия преминава през Букурещ и там съдейства за основаването на Българското човеколюбиво настоятелство, което организира и изпраща в България Ботевата чета. Впрочем, повечето руски доброволци в Сръбско-турската война загиват. А ето какво пише друг член на Петербургския славянски комитет Владимир Йонин до българския революционер Тодор Пеев. “Аз, като бивш руски консул и очевидец на непоносимия гнет в Турция, напълно съчувстващ на толкова естествения стремеж към възраждане, се обръщам към Вас, като към патриот, и Ви моля да ме зачислите като обикновен доброволец в отряда, на който ще се падне чест да даде сигнал за народното въстание.” Няма какво да добавя. Представяте ли си на тези хора да им кажеш, че ще тръгнеш не да освобождаваш, а да окупираш България. То е щяло да се стигне до гражданска война, просто е немислимо.
