АВТОР: Емилия-Боряна Славкова
На 27 ноември 2024 г. се навършиха 105 години от натрапения на българите в Ньой сюр Сен империалистически диктат.
Позорен договор, с който България не само губи огромна част от държавната си територия. С него милионите българи, варварски изтезавани и изтръгнати от бащините им от памти века огнища и земи, са подложени на национално и народностно унижение, осъдени на унинине, социален и национален хаос и смут, на песимизъм, депресия, мъки и бедност.
Най-пагубната последица от него е разбитото дълго лелеяно и трудно постигано национално обединение и единство на българите. От този момент нататък ясно се забелязва разделението в обществото, както по отношение приоритетите във външна политика, така и в посоката на вътрешното развитие. В следващите десетилетия България е залята от политически убийства, преврати, атентати, опити за въстания и непрестанни конфронтации между различните обществени групи.
Съпротивителните отбранителни сили, самоорганизирали се в предоставеното, едва ли не по милост, в Тракия на българите, макар немногобройни и не винаги подкрепяни от държвата, са изразители на българското национално самосъзнание и воля за независимост като продължение идеите и дейността на преображенци и илинденци. Интелектуалното богатство, ресурс и запаси на тези сили, на стремежа и процеса на национално обединение са и дейците, които организират проучвателната и изследователска работа по формулиране проблемите и разкриване задачите на научното изучаване от българско гледище въпросите за и на Тракия. И които напълно осъзнават необходимостта от институция, която да организира, съсредоточава, дава идеологическа насока и, доколкото е възможно, да финансира тази научна дейност.
Първата книга на Тракийски сборник излиза през 1928 г., след като е приключило парадоксалното, и от днешно гледище дори, но явно неизбежно за онова време, българо-турско въоръжено сътрудничество в Българо-турската вътрешна тракийска революционна организция (БТВТРО) за запазване поне на Западна Тракия/ Беломорието вън от империалистическите домогвания. Ето какво пише в Уводните слова от 1 юни 1928 г. на този сборник: „Между другите решения, които се взеха на последния конгрес на тракийската емиграция, при неговите заседания на 25, 26 и 27 септември м.г. (1927 г.- Е-Б.Сл.) в Пловдив, беше и това да се предприеме издаването на научна етнографска, историческа и географска книжнина досежно Тракия…И досега нам липсва сериозна литература , която да обхваща и изтъпя живота, бита, страданията и неволята, правата и борбите на българите от Тракия като елемент на мира, на труда и на културата, а също така и като дейци за осъществяването на българските общенародни идеали.” 1
Този конгрес от 1927 г. на тракийскта организаация поставя и началото на издаване научна книжнина за Тракия, като за целта определя фонд от около 100 хил. тогавашни лева, а, за да подтикне делото, Върховният управителен съвет на организацията избира специален редакционен комитет, който започва да списва „Тракийски сборник”, излизащ периодично и придружен от „Библиотека Тракия”.2 Редакционният комитет се състои от няколко бележити национал-революционери от епохта на ВМОРО и блестящи интелектуалци с прозход от Тракия и Родопа под небългарски/чужд суверенитет – видният филсоф и дипломат проф. Димитър Георгиев Михалчев с произход от Лозенград, именитият писател, публицист и академик на БАН Константин поп Николов-Петканов от с. Каваклия, Лозенградско, и легендарният професионален революционер от ВМОРО Христо Иванов Караманджуков от с. Чокманово, Смолянско. И тримата са от семейства на изявени борци за освобождаване на Тракия и Македония, за църковна независимост от Гръцката Патриршия, устремени към постигане/възстановяване националния идеал – единение на земите, очертани от границите на Българската Екзархия.
В уводните слова се подчертава, че независимо от „епическите борби, водени и от тракийци, наравно с всички останали българи, за обединението на народа ни, такава книжнина не съществува, въпреки обстоятелството, че долината на Марица – даже в долното ѝ течение, което е беломорска и триморска Тракия – всякога е имала български облик; въпреки факта, че българите от тоя край, чрез своето здраво прикрепване към майката-земя чрез своето примерно трудолюбие бяха създали здрава българска култура и цветущи области като Лозенградско, Малко-търновско, Свиленградско, Одринско, Узункьоприйско, Малгарско, Кешанско – и дори до Чаталджа и Мраморно море, – Деде-агачко, Гюмюрджинско, Ксантийско, Ахъчелебийско и др.; макар това население да даваше темп на стопанския и икономическия живот в Странджа и Родопа, по долината на Марица и по бреговете на Бяло море”.3
В първата статия в сборника Хр. Караманджуков формулира проблема за съдбата на Тракия – многоетнична, но с чувствителен български превес – като Тракийски въпрос, който, нововъзникнал, е „погълнат от” или „форма, в която се развива” Източният въпрос, като една само негова част и само един етап от „самия източен въпрос”. Въпросът за Тракия тогава, в края на 20-те години на 20-то столетие, родоначалниците на знанието за Тракия, виждат в границите, обгръщащи „земите на изток и запад от Марица, включени от север с граничната линия на България, от запад р. Места, от юг Бяло море и от изток определената в Лондон през 1913 г. гранична линия Мидия-Енос”, в които „предели най-ясно и най-очевидно се очертават безспорните географски, политически и стопански граници на България…земя, която…въпреки изселването на тракийските българи, си остава единна и неделима част от територията на България”.4 Днес бихме казали, историческа земя, единна и неделима част от българската историческа самоличност, пространство, край на изграждане и развитие на българската материална и духовна култура и културно наследство и ресурс. Караманджуков не пропуска да подчертае, че в „по-новите времена източният въпрос се разви върху базата на руско-европейското съперничество, за отбрана, за обсебване и за владеене на пътя, който води от Европа за Азия и Индия през Средиземно море, Суез и Червеното море”5 А като начало на възникването на Тракиския въпрос той с пълно основание приема „Освободителната война през 1877/78 година и Берлинския конгрес, който унищожи Санстефанския договор и разпокъса българската земя”.6 И днес българската историческа наука и изследвачите на въпроса са единни с това мнение. По-нататък той твърдо заявява, че преди Освобоодителната война „Тракия се покриваше напълно с нейното политическо понятие. По-точно казано, тогава и не съществуваше никакъв тракийски въпрос.”7 Отличителната особеност и значение на Тракийския въпрос се определя от известното откъсване и изоставане на тракийскиге българи от „целокупния български народ”, причините за което Караманджуков сочи на първо място в непосредствената физическа близост на Тракия до столицата на Турция Цариград, откъдето срещу националнообединителното дело действат основно два „съкрушителни фактора” – „турската управа, която вземаше най-решителни мерки, за да парализира всяко политическо движение на българите в непосредствена област до столицата и фенерската патриаршия, която не избираше средства, за да омаломощи и съкруши българския дух в най-близките нейни епархии.”8 Очерталото се решаване на Тракийския въпрос в полза на българското национално-държавно единство, особено след Съединението 1885 г. подбужда имперското османско управлние да се погрижи да се освободи от българското население като го прогонва при всяка негова политическа активност, за да му попречи да развива духовната и материалната си култура в тези земи и за да промени техния българския народностен и национален характер.
Като първо извисяване на тракийския глас и поставяне на Тракийския въпрос от тракийци с цел решаването му Караманджуков оценява Преображенското въстание, избухнало в Странджа в османския Одрински вилает през август 1903г. Същите цели и задачи той вижда и в обявяването и развоя на Балканската война. Завършекът на двете балкански войни според него наполовина решават всъщност въпроса. Намесата обаче на западноевропейските сили, външни за балканската част на континента, довежда до катастрофален край за България и за тракийските българи. Международните договори, сключени под диктата на великите сили поставят Беломорската низина/т. нар. Западна Тракия под техен, но чужд, небългарски суверенитет. А след края на ПСвВ Тракия се оказва разпределена пак под техен контрол между Турция и Гърция, също покровителствани от тях. Бащиното огнище и движимото и недвижимото имущество на българите от Беломорието е отнето. Караманджуков ясно заявява, че Версайската международно-правна система договори, а всъщност диктат, узаконява насилствена и врварска на практика размяна на „чужди населения”.9 Караманджуков твърди, че Конвенцията за доброволно изселване на малцинствата, а трябва да се изтъкне, и другите две, всички сключени силово при самото подписване на Ньойския договор и до 1926 г., „има задължителен характер и като е така, не е отнето юридическото основание на западно-тракийските българи да заемат отново своя имот, когато събитията в бъдещето отдадат тая възможност. Освен това заселването с гърци Западна Тракия съвсем не унищожава есествените права и основания България да се стреми към брeговете на Бяло море и да иска да се върне един ден отново в Западна Тракия” 10.
Имащите отношение към Тракия висящи и нерешени теми и материя днес се окачествяват като последица от етническо и национално прочистване. Те бележат дълбоко съдбата като цяло на всички изтръгнати и прокудени от тези български земи бегълци, както на всеки един от тях, така и на всички техни потомци и нследници и на всеки един от тях поотделно.
Нужно е да видим дали и как разбирането на родолюбеца-националист Христо Караманджуков за тракийци и Тракийския въпрос е еволюирало в наши дни. На 4 октомври 1989 г.българският представител в ООН посланик Иван Гарвалов заявява от високата трибуна на международната организация: „Пантюркизмът е преди всичко държавна политика на ГЕНОЦИД и насилствена асимилация на не турските народи в самата Турция, политика на експанзия и агресия спрямо съседните страни. Вътре в самата Турция нетурските малцинства бяха подложени на унищожение в най-прекия смисъл на думата… От 450 хиляди българи са останали около 1000 души…”
Становището на съвременната българска правна експертиза по проблеми на Балканските взаимоотношения сублимира в схващането на видния дипломат и юрист-международник посланик Христо Тепавичаров. Ето какво казва той: „По отношение на тракийските българи, както в Източна Тракия от страна на Турция, така и в Западна Тракия от страна на Гърция, бяха извършени актове на геноцид и бяха нарушени техни основни неотменими права, като правото на живот, защита на човешката личност, на етническата им идентичност, правото на собственост, на сигурност в условията на мир и равноправно съществуване.”11 Категорично и кристално ясно. Следва да се подчертае, че международната Конвенция за предотвратяване и наказване на престъплението геноцид, сключена през 1948 година, е влязла в сила в Турция на 31 юли 1951 г., а в Гърция е ратифицирана на 8 декември 1954 г. , и двете дати почти в края на живота и след смъртта на Хр. Караманджуков през 1952 г.
Актовете на геноцид и нарушаване основните неотменими права на българите са напълно пренебрегнати при сключването в началото на 20-то столетие под надзора на великите сили на двустранните спорзумения и договори на Балкните. Компетентният международно-правен подход обаче изисква императивна корекция в това отношение. Съвършено коректното схващане на посланик Тепавичаров е недвусмислено. „Опитите за саниране на тези нарушения на общопризнати норми на международното право, някои от които са обявени за военни престъпления и престъпления срещу човечеството, чрез двустранни договори между заинтересованите страни, съгласно нормите на международното право, са нищожни по начало и от тях не биха могли да произтекат никакви правни последици, нито би могла да се намали или изключи отговорността на държавата, извършила тези престъпления. Това е така защото отговорността за извършени престъпления срещу човечеството не се погасява по давност. Ето защо считаме, че всички договори между България и Гърция, с предмет уреждането на последиците от извършените срещу българите от Западна Тракия и Македония престъпления, подписвани след Ньойския договор, без участие и за сметка на засегнатите, са нищожни.”12
Произлизащият от постановките на Конвенцията за геноцид императив за непогасяване по давност отговорността за извършени престъпления срещу човечеството налага преоценка значението на сключени десетилетия след Ньойския договор двустранни българо-гръцки актове. „Включително и онези 12 спогодби подписани между двете правителства през 1964 година, доколкото в тях се засягат въпроси, свързани с отговорността на гръцката държава за геноцида срещу българите от Западна Тракия и Юго-източна Македония и заграбването на техните имоти.”13, пише посланик Тепавичаров. От днешна гледна точка резултатите за България от тези смятани от преговарящите за успешни спогодби са „далеч от успешни”, тъй като „от висящите въпроси е снета отговорността на Гърция за геноцида срещу тракийските българи и заграбването на имотите им, престъпление по международното право, за което няма давност. Преговорите приключиха с констатацията, че не Гърция, а България дължи и изплаща на Гърция 7 милиона долара и се ангажира в продължение на 60 години да й доставя вода от река Арда за напояване на заграбените от тракийските българи земи14. Няма и дума за изпълнение на задълженията по ал. 2 на член 48 на Ньойския договор за осигуряване на икономически излаз на България на Егейско море.”15 Авторите от българска страна на всички тези споразумения с Гърция са извършили, казва Тепавичаров,”грешка, граничеща с престъпление”, защото „са разглеждали бежанския въпрос в преговорите с гръцката страна като имуществен, а не като национален”!16 Затова, подчертава той, „с лека ръка е подминат и основният въпрос за излаза на България на Бяло море.” 17 А по силата на посочената ал. 2 на чл. 48 от Ньойския договор беломорският достъп е кардиналният висящ въпрос и националната кауза в балканската ни политика и отношения. За него още през 1928 г. в първата книга на Тракийски сборник Караманджуков заявява с пълна убеденост, че „Ньойският договор, който възложи на България само тежести и между тях единствено това облекчение, ще трябва да се изпълни. България ще иска това свое право и рано или късно ще го придобие”.18 Българските преговарящи са загърбили дори от никого и никога не отменяния унизителен Ньойски договор, чрез който окупираните от Гърция български земи са предадени на страните-победителки. В член 48 на Договора ясно е записано: „България се отказва в полза на главните сдружени Сили от всички свои права и титри върху териториите на Тракия, които принадлежат на българската монархия и които, намирайки се отвъд новите граници на България, както те са описани в чл. 27, сега не са дадени никому.
Главните съюзени и сдружени Сили се задължават да се гарантират свободата на икономическите изходи на България на Егейско море.”
Но важни са последствията, без значение дали наистина замисълът е бил земите на Егейска България да се поставят под властта на Главните съюзени и сдружени Сили, за да се гарантира безпрепятствения икономически излаз на България на Бяло море. Последствията настъпват в резултат от политиката на „свършените факти” на същите сили – без корекции или изменения в Ньойския договор, легитимиране фактическата гръцка окупация на поставената под тяхно управление Западна Тракия, която те предоставят на протежето си Гърция, сякаш им е бащиния. А това обезсилва фактическото приложение на чл. 48 на Ньойския договор. Но не го премхва или прави недействителен! Хр. Караманджуков мисли по въпроса и твърди същото преди повече от 90 години!
След ПСвВ по силата на същите узаконени свършени факти, чрез новоизпечените международноправни принципи и правила за размяна на население от родна стряха и имот окончателно са лишени прогонваните 50 години от Освобождението нататък българи от Одринско -източнотракийската територия на Турската република, а също и много хиляди (над 6 хил.) българи от Северо-западна Мала Азия, просто прокудени от турската власт без всякакви правни договорености. Караманджуков пише: ”Подобно на българите от Западна Тракия, и тия от Източна Тракия бидоха поставени вън от всяко право и справедливост, вън от всяка човещина.”19 На практика беше изпълнен турският националистически план за заличаване българския характер на тракийските земи. „Имотите на българите от Източна Тракия бидоха конфискувани от турската държава, едно положение, което въпреки сключения договор за приятелство межд България и Турция през 1926 г…, тракийци нищо не получиха и за тях въпросът за собствените им имоти, пък и за тяхното връщане по домовете им, също стои открит.” 20 Но не без български грешки – проява на държавно малодушие, слабоволие, неиздържливост. Всъщност съдбата на тази част от Тракия е предрешена още през 1922 г., когато, както вещо документира Тодор Тодоров, на среща в Париж външните министри на Англия лорд Кързън и на Франция граф Сфорца-Поанкаре решават и, без всякакъв юридически акт, я подаряват на Турция след победния за нея край в Турско-гръцката война, срещу запазвне своите позициите в района на Проливите – Босфора и Дарданелите, и гарантиране – Англия богатия на петрол Мосул и стратегически мечтаната от Франция Сирия, изоставени от разгромените османци и вече окупираи от тях.21 Съвсем не между другото, още навремето Караманджуков изтъква същинската причина за „осуетеното обединение на българския народ през освободителната война”. Тогава още за родолюбците, радетели за обединението на българското землище и народ, е пределно ясно, че основната ръководна идея на Берлинския конгрес е запазване позициите на Запада на север от Бяло море в стратегическия район на Проливите и европейска Турция и „по тоя начин да бъде възможно запазването отбраната на средиземноморския път срещу руския напор от север.”22 Sic!
Като „големите виновници”, „причинителите” за тежката съдба на онеправданите тракийци съвременникът и деен участник в драматичните и легендарни кървави събития Караманджуков назовава не само и даже не толкова Гърция и Турция, но, без да спестява домогванията на Русия за превръщане България в инструмент на руската дипломация и интереси, преди всичко сочи авторите-велики сили, страните, под чиято егида са провеждани всички дипломатически конференции и съставяни международно-правните актове, отнели татковината, родната земя от тракийските българи, сили, които „без всяко допитване до народа…откъснаха земята на тракийци, след като санционираха дори немилостивото им пропъждане от техните родни огнища. За българите не се приложиха…даже тържествено обещаните елементарните човешки, народностни, верски и просветни права на малцинствата, та да не се изнасилва и огорчава поне човешката съвест. Ето защо,…откриха се дълбоки и опасни рани в душата на българина от Тракия, Македония, Добруджа и Западните покрайнини. Договорите…не намалиха, а увеличиха народните неправди и подхраниха бъдащите вражди, ненависти и конфликти между народите” 23
Висящите нерешени проблеми във връзка с Тракийския въпрос, последиците от които днес се легитимират като етническо и национално прочистване и геноцид без погасяване по давност, бележат дълбоко съдбата като цяло на всички изтръгнати и прокудени от тези български земи онеправдани бегълци, както на всеки един от тях, така и на всички и на всеки един от тях поотделно техни потомци и наследници.
С проницателността на опитен политик-родолюбец Караманджуков твърдо набляга и подчертава още навремето последиците от съзнателно преследваното прочистване от Тракия на българското население. И той го вижда като последствие с много дълготрайна перспектива и огромно значение за геополитическата ситуация и развоя в бъдеще на международните процеси и взаимооотношения в Балканския регион. Такива именно последици настъпват със заличиването българския характер на (Южна) Тракия, с изтръгването, унищожаването, от тази територия на българското материално и духовно наследство, култура и ресурс, на българските цивилизационни постижения. За „изкореняването на оная култура и напредък, духовен и материален, които бяха създали българите през векове чрез своя упорит мирен труд и настойчивост”24, говори Караманджуков. Нещо повече, той изразява волята на тракийци да слеят тракийския идеал с каузата на българската държава, да вложат „своята кауза…като аргумент и като сила в борбата за възтържествуване на общенародните идеали…Българският народ не може да се освободи от естествения стремеж на нацията на юг, към бреговете на Егея.” 25 Този стремеж той нарича „историческа мисия, която българинът, не би могъл да отбегне”. Защото „от едно време насам естествен нагон и самочувствие на племето, таинствено и стремително, са тикали нашите деди и прадеди на юг към Тракия, която завоювали още от VI в. И то не с пушки и топове, но чрез мирно проникване, чрез ралото и труда.” 26 Факт е, че по население Тракия още поне от Средновековието е българска. Всички военни действия, които българите са предприемали, са „за обединението на българския народ и за освобождението на тракийци, но не и поход към Цариград.” 27 И още – „българинът в силата на своите качества и способности ще съумее да се нагоди и ориентира по отношение върховните задачи на нацията. Една вековна съдба го тласка надолу на юг, а не някаква платоническа любов за земя и завладяване.” 28
Българите, нашите предци, поставиха основите на много солиден културен и духовнеи национален ресурс и база в Тракия и Македония, корените на които потомците сме призвани грижливо да пазим и да воюваме за правото те да съществуват и да процъфтяват като паметници на българската култура, просветеност и цивилизация. Само българските гимназии в Одрин и Солун са отглеждали и създавали толкова много, големи и блестящи личности в българския обшествен и интелектуален елит. Отделно са другите културни огнища – храмове и други духовни учреждения, социални институции, болници, училища, гробищни паркове и т.н.. във всички селища на тракийци.
Затова в духа на Караманджуков, апостола, днес твърдим: „На жертвите на турския геноцид, българските тракийци, се дължи справедливост и възстановяване на жизнената среда в родните места на дедите и родителите им, което би било малка компенсация, доколкото такава е възможна, за униженията, за погазеното достойнство и лишенията на които са били подложени наследниците на избитите и прогонени българи. И не като поданици на своите палачи, а като свободни български граждани. Това е отговорност на днешните турски власти. И не само! Това е отговорност и на обединена Европа, която е длъжна да гарантира и осигури правата и интересите на своите български граждани от Източна Тракия!”29 Но преди всичко и най-първо е задължние на българската държавна власт да има доблестта със значителните средства в юридическия си арсенал да воюва на международното поле за потъпканите правата на тракийци и за реализиране справедливо предоставените ѝ по международните договори възможности и алтернатива.
За да могат пълноценно да претенедират за овъзмездяване и се (пре)борят за справедливост и възстановяване условията на живот в родните им исторически от деди и прадеди огнища, тракийци се нуждаят от добре уредена и организирана здрава сила – държавата, която на времето с имотите им от тяхно име се е разпореждала в междудържавни актове. Но не само поради такива подбуди и причини Константин поп Николов Петканов, друг един от основоположниците на ТНИ, виден белетрист, интелектуалец и водач на тракийските българи, изнася пред делегатите на 18-ия редовен събор на тракийци „реферат”, именуван „Идеология на Тракийската организация”.
В това обръщение-„реферат” на първо място се заявява „свещения дълг” на тракийската емиграция (като такава бежанците дълго време разглеждат себе си с надежда за завръщане в родния край) е – „да работят за държавата”, за нейното преуспяване, за културното и стопанското ѝ издигане.30 И тракийската идеология е очертана в името на този дълг. Защото българите от „поробена Тракия” – сега би трябвало да я наречем окупирана – са неразделна част от българския народ и нация. А без добре организилана държава народите са прицел на чужди интереси и стремежи.31 Нуждата от държава е „преди всичко грижа и сигурност за…свободните българи”.32 В обръщението грижата и сигурността са означени така:
1.Вътрешно сцепление и единодушие. Сцеплението и единодушието е „здраво осъзнатата държавна идея, която… обединява усилията на народ и държава в едно и не позволява…различие в националната ни политика.” 33 „Единната държавна политика, казва Петканов, ще приближи народа до държавата и неговите стремежи и тежнения ще легнат здраво в тая политика. Така ще се даде тласък на народния дух, ще го освободи от веригите на недоверието, на бунтарството и на съсловния егоизъм.” 34 2. Единна държавна външна политика. Изстрадали и поучени от миналия горчив опит във външната политика, осъдил ги на загуба на бащиното огнище, тракийци ратуват за политика, „която да има своите здрави корени в народните стремежи, в общественото мнение”… Специално ударение е поставено върху сключвани от държавата междудържавни договори, които „в никой случай не могат да бъдат против народните интереси”. В главните линии на външната политика трябва да има яснота, защото народът трябва да стои на здрава почва, върху която се гради една външна политика, а здравата почва е единодушието на народа по главните линии на тази политика.35 3. „Борбата срещу чуждото вмешателство ще…възвърне идеализма на масите, като ще ги отврати от демагозите и провокаторите, които днес светотатствуват с родолюбието…Тогава ще стане ясно, че да зачиташ чуждото, това не значи да забравяш своето и че всяка обич към чуждото ще трябва да има корени в безграничната любов към българското. Внушените (чуждестранните- Е.-Б.Сл.) идеи не бива да стават народна съдба, защото те винаги идат отвън и целят да поставят чуждите интереси на преден план.”36
В идеологията на Тракийскета организация от 30-те години особен интерес представлява разбирането и подходът към ролята и функцията в обществото на политическите партии. Петканов обръща много сериозно внимание върху т.нар. партизанщина в управляващите партии, които заради нея крепят бюрократизма, търпят корупцията и тласкат обществения и политическия живот в безпътица. Още по-важното изведено напред и дебело подчертано схващане като обществен фактор за Тракийската организация е, че „не е нито партия, нито партизанско гнездо, не се стреми и никога няма да се стреми да играе ролята на партия…Нейните членове могат да бъдат и трябва да бъдат в редовете на българските партии, като носители на организационната ни идеология.” И по-нататък, те са „в разните партии, не да разединяват, а да изясняват и сочат пътищата на държавата и народните стремежи. Ние не служим на тази или онази програма, нито сме волни или неволни крепители на някоя от системите на управление.”37
Като подчертава, че „тракийци стоят здраво в недрата на родната земя и идат от инстинкта за самосъхранение на нацията”, Петканов ясно откроява разбирането им за добра и полезна вътрешна политика – тази, която не сее разцепление, а цели народното сцепление и единодушие в името на жизнените му стопански и културни интереси; но също така, „избягваме и всякакво вмешателство във външната политика на държвата,…ратуваме за външна политиика, която да има здрави корени в народните стремежи, в общественото мнение…Ние никога не сме правили политика, не сме правили опити да влияем на отговорните фактори, нито ще го правим занапред.38 Изискването и стремежът към единна политика е обосновано от нуждата за формиране пътя на правилното и действително обединение на българския народ. 39
Всичко това и преживените национални катастрофи, пагубното следване подир чужди настроения и „чуждия пръст” в българската съдба – „русофилски, австрофилски, франкофилски, германофилски, англофилски, италианофилски и в никой случай българофилски.” Поради „нашата си политическа незрялост, лесно се поддадохме на чужди внушения и понеже не бяхме наясно с държавната идея, сами си докарахме катастрофите.”40 Изразеният тук важен принцип е за „едно търсене подкрепа от великите сили за засигуряване на държавата ни.” Но съвсем не на всяка цена! „Ние не сме за едно отиване… което носи много неизвестни за народната съдба…да бъде самостоятелна във външната си политика,…да не се впряга българският народ в чужда колесница”.41
Колкото и общественото развитие и междудържавните и международни отношения да са извървели определен път и да са получили нови по същество характеристики, най-главните постановки от този манифест на тракийската идеология са същите, непроменени. Изкристализиралата тяхна сърцевина е стремеж към наличие, мощ, стабилност, власт на висшата народна воля/суверенитет и издигане значението в международен план на националната държава на българите. Това са атрибути, придобили днес, в епохата на хаотичното ново световно преразпределяне, още по-голямо значение, отколкото дори по времето на изработване на идеологията-манифест.
Дори само тези два публицистични материала в първата книга на новоучредения през 1928 г. Тракийски сборник, основополагащи за знанието и науката по Тракийския въпрос и тракийци, бележат ярката политическа и идеологическа характеристика и схващания на родоначалниците на официално създадения през 1934 г.Тракийския научен институт (ТНИ). Те са единствено националисти-патриоти, родолюбци, които свидетелстват за българското съзнание, политическа, историческа и културна идентичност на българите от (Южна)Тракия и Беломорска Македония, както и на малоазийските българи. Те аргументират българския характер на земите, отнети силово от българското етнично землище чрез приложеното международно т.нар.право от силните на деня евраопейски „велики сили”. Техният национализъм е устремен към независимост от изживяла времето си и неуспяла да изгради нова идентичност империя, манипулирана от същите тези „велики сили”. Но преди всичко е национализъм, бранещ и съзидателен за българската нация и национална държава, присъщ на демократичното и възходящото им развитие. В този смисъл може да бъде разбрана и определената съпротива и твърдост сред техните редици спрямо неоправдани от национално гледище явления и процеси, наложени на България от интернационалистическата социалистическа линия след Втората световна война. Тези големи български патриоти понесоха с голямо достойнство съдбата на пълно забвение и унижение, на която действителността ги осъди. Други техни по-млади събратя обаче напуснаха този свят отблъснати и отчуждени от тракийското движение по същите причини.
Блестящите тракийци от тогавашното поколение, работили в ТНИ – историци, изследователи, автори, интелигенти, хора ерудирани и с голямо културно натрупване – са многобройни; освен Хр. Иванов Караманджуков и Константин Николов Петканов, такива като Иван Пандалеев Орманджиев, Димитър поп Николов, Анастас Спасов Разбойников, проф. Димитър Михалчев, Стою Н. Шишков, Коста Георгиев, Георги поп Аянов, Стайко Кабасанов, десетки и десетки други. Те са неразделна част от българската интелектуална и научна общественост, ревностно присъединила се към работата на ТНИ и разработвала заплетените, предимно от външни фактори, тракийски проблеми. Задължително е техните имена да бъдат достойно възкресени и трудът им в полза на Бългрия обективно осветлен, по заслуги.
1 Тракийски сборникъ, Година I – Книга I, ред. Комитетъ: проф. Д. Михалчев, К.Н. Петканов и Хр. Караманджуковъ, София, Печатница „Родопи”на Тод. Л. Клисаровъ, 1928, подчертано от мен (Е-Б.Сл.), с. 3.
2 Пак там, с. 8.
3 Пак там, с.3-4.
4 Караманджуков, Хр., Поглед върху тракийския въпросъ, в: Тракийски сборникъ, Година I – Книга I, ред. Комитетъ: проф. Д. Михалчев, К.Н. Петканов и Хр. Караманджуковъ, София, Печатница „Родопи”на Тод. Л. Клисаровъ, 1928, с. 13.
5 Пак там, с. 12
6 Пак там, с. 11-12.
7 Пак там, с. 10.
8 Пак там, с. 14.
9 Пак там, с. 16.
10 Пак там, с. 17.
11Тепавичаров, Христо, За тракийските бежанци и отговорностите на балканските държави в началото на ХХІ век събота, 21 ноември 2015 г., подчертно от ме н (Е-Б.Сл.), в:https://helzinski-nabliudatel-bulgaria.blogspot.com/…/1919…
12 Пак там, подчертано от мен (Е-Б.С).
13 Пак там
14 Срокът на споразумението за водите на р. Арда изтече през м. Юли 2024 г. и към днешна дата не е подновено.
15 Тепавичаров, Христо, За тракийските бежанци и отговорностите на балканските държави в началото на ХХІ век събота, 21 ноември 2015 г., подчертно от ме н (Е-Б.Сл.), в:https://helzinski-nabliudatel-bulgaria.blogspot.com/…/1919…
16 Пак там, подчертано от мен (Е-Б.Сл)..
17 Караманджуков, Хр., Поглед върху тракийския въпросъ…, подчертано от мен(Е-Б.Сл.) ,с. 16..
18Пак там, подчертано от мен (Е-Б.Сл.).
19Пак там, с. 18
20 Пак там, с. 19. Фигуриращата в текста 1926 година като дата на сключване на Ангорския договор е явна печатна грешка, вярната дата е 18 октомври 1925 г.
21 Тодоров, Тодор, Обезбългаряването на Одринска Тракия, С. Изд. Иврай, 2012, с. 113.
22 Караманджуков, Хр., Поглед върху тракийския въпросъ…, с.12.
23 Пак там, с. 20.
- Пак там, с.19.
25 Пак там, подчертано от мен (Е-Б.Сл.), с. 20.
26 Пак там.
27 Пак там…
28 . Пак там, подчертано от мен (Е-Б.Сл.), с. 21..
29 Тепавичаров, Христо, За тракийските бежанци и отговорностите…https://helzinski-nabliudatel-bulgaria.blogspot.com/…/1919…: - Петканов, К. Н., Идеологията на тракийската организация, в: Тракийски сборникъ, Година I – Книга I, ред. Комитетъ: проф. Д. Михалчев, К.Н. Петканов и Хр. Караманджуковъ, София, Печатница „Родопи”на Тод. Л. Клисаровъ, 1928, с. 22.
- Пак там.
- Пак там.
- Пак там, подчертано от мен (Е-Б.Сл.), с.27 .
- Пак там, с. 23.
- Пак там, подчертано от мен (Е-Б.Сл.), с. 25.
- Пак там, подчертано от мен (Е-Б.Сл.), с. 23.
- Пак там, подчертано от мен (Е-Б.Сл.), с. 23-24.
- Пак там, с. 25.
- Пак там, с. 27.
- Пак там.
- Пак там.
София, 2 февруари 2025 Емилия-Боряна Славкова
