АВТОР: МИЛЕНА ВЪРБАНОВА
Едно от „най-тайнствените“ понятия в ранносредновековната българска титулатура, е „таркан“. Още повече, че по незнайно какви причини, тази титла винаги се явява в „двоен вид“ бори-таркан, зера-таркан, жупан-таркан, олгу-таркан, че даже и кана-таркан, което историците приемат за „необяснима“ тавтология.
Защо в продължение на повече от век, след океан пролято мастило, българските и чужди учени не са успели да разтълкуват адекватно тази загадъчна дума? Защото – както многократно съм писала, никой не се интересува какво представлява тя като част на речта – съществително, прилагателно, причастие, наречие или нещо друго. А това е първото условие за обяснение на едно древно слово. Посредствената мисъл води неумелия изследовател към презумпцията, че всяка титла е съществително име.
След като разкрих смисъла на предъвкваната от поколения учени старинна българска титла „ичиргубоил“ ( вж. статията ми „Значение на титлата ичиргубоил“, включена и в моята нова книга „Името България и етнонимът българи“ ), по елегантен начин, свързан с доказателствата, които давам, че етруските ( лидийци ) и троянците са част от българския етнос, стигнах до дълбокия, първичен смисъл на словото „таркан“. А то се оказа много по-древно от представите, които имаме за него, свързвайки го само с Ранното Средновековие.
Още отдавна, чужди учени си дават сметка, че номенът на етруските царе на Рим – Тарквиниите ( Priscus и Superbus ) – има силно звуково сходство с титлата „таркан“. В книгата си „Връх България“ ( 2016 г. ), правя паралел между родовото име на Тарквиниите и най-старото название на лидийската столица Сарди – Тарна или Тархна. Името Тарна ( Тархна ), в цитирана си книга, свързвам с това на нашата столица Търново и още множество характерни за България селищни названия – Трън, Търнава, Търнак и т.н. Но, макар че подобна идея не е лишена от смисъл, както по-долу ще обясня, тя не води пряко към значението на имената Тарквиний, Тархна и думата „таркан“.
В статията си „Етруски, траки, българи, руси“ приемам, че очевидната дори за първолак звукова прилика между името ( или прозвището ) на лукомона Таркун ( Tarkun ), предшественик на Тарквиниите, и етнонима „траки“ ( с допустима инверсия на звуците „а“ и „р“ ) е пореден знак за принадлежността на Тарквиниите и изобщо на етруските, към тракийския и българския етнос. Но впоследствие осъзнах – преводът на Tarkun като „тракун“ – трак, тракиец – не е точен, значението на името е друго, идентично с Тарквиний, макар че начинът на изписване е различен. Разкривайки смисъла на „Тарквиний“, ще обясня и този на „Tarkun“.
И така, стигаме до сигурното заключение, изразено и от предишни изследователи, че родовото име Тарквиний и титлата „таркан“ са смислово свързани ( към тази смислова нишка аз добавям и названието на лидийската столица Тарна – Тархна ). Но колкото и крещящо омонимно да звучат те, тъждеството им не може да бъде доказано, докато не се открие общото древно понятие, което ги е породило. Това понятие би осветило с мощен прожектор смисъла и на Тарквиний, и на Тархна и на „таркан“.
Е, българи, аз открих това понятие. И то е „торква“ – torquis, torques – мъжката огърлица. Защо „торква“? Защото в най-древния свят това особено мъжко украшение, е било знак за принадлежност към висшата аристокрация. И едновременно белег за субординация пред върховната власт на царя – едно от значенията на torquis е „хомот“, „ярем“.
Словото „торква“ произлиза от латинския, а вероятно тракийски ( пеласгийски ) глагол torqueo, torsi, tortus – въртя, обръщам, увивам, извъртам, изкривявам. Най-често торквата е правена от извити метални нишки. На латински език човекът, удостоен отличието на торквата, се нарича torquatus, каквото е и значението на родовото име на gens Manlia, oт който произлиза известният политик Тит Манлий Торкват. Смятам, че и родовото име Тарквиний на етруските царе на Рим означава абсолютно същото – „удостоен с торква“, тоест „принадлежащ към висшата класа“.
Глаголът torqueo има много ясен български произход, защото най-древното му значение е „търкалям“ – в смисъл на „извивам“, „увивам“. Словото „таркан“ не нищо друго, освен страдателно причастие на глагола torqueo – „търкалям“ и означава „личност, удостоена с торква“ – сиреч принадлежаща към българската аристокрация. Думата „таркан“ ще рече буквално „търкван“.
Торква всъщност значи „търкало“, „кръг“.
От даденото от мен тълкуване, става ясно, че „таркан“ не е титла, а обща характеристика на българската и етруската ( лидийска, меонска ) висша класа – „носещи торкви“, „торквати“, „търкани“. Ето защо, когато някои от представителите на тази класа са получавали от царя висш държавен ранг, те са приемали, в съответствие с него, и конкретното звание „бори“, „зера“ и пр., добавено към общия им статус на „таркани“. Това обяснява мистериозния „двоен вид“ на „титлата таркан“, която сама по себе си не е титла, както вече обясних. В титлата „кана таркан“ няма никаква „тавтология“, защото „кан“ в думата „таркан“ не означава „канас“, а е просто сричка от страдателното причастие на глагола „търкалям“, от който произлиза съществителното „торква“.
Името на Тарна ( Тархна ), столицата на Лидия, старото отечество на етруските, можем да преведем като „венец“, защото едно от значенията на torquis e „венец от клони“.
Сънародници, за кой ли път ви питам – осъзнавате ли значението на тези открития? Те гръмовно – като оръдеен залп – ви съобщават, че етруски ( лидийци, меонци ) и българи, са един и същ народ и че е езикът, на който са говорили всесилните тирени, е българският език. Нашият майчин и бащин език, който диво поругахме. Тия открития говорят за непостижимото величие на българския род в дълбоката старина. Ето защо гърците са изгорили българските книги и са изтрили историческата ни памет. Ако бяхме примитивна тюркска орда, никой нямаше да си мръдне пръста да заличи свидетелствата за подобен незавиден произход.
