Улично изкуство някъде из периферната пустош на България, заснетo преди много години
АВТОР: ЯНА ВОЙКОВА
В канавката е тясно и влажно. Там цари неудобството, то е разпознаваемият й белег. Това неудобство е борбата за принадлежност ⏤ физическа, психологическа, политическа, културна. Борбата да казваш истината, да не си съгласен, да искаш да мислиш. Или борбата да мразиш, да обиждаш и унижаваш. Тя вечно се опира по ръба на канавката, опитвайки да се намести, да се побере, да се разположи, така че да не й убива.
Канавките всъщност са много и различни. В по-малка или по-голяма степен, във всяка канавка властват законите на освободения капитал ⏤ капиталът на един рушащ се свят, в който всичко си има цена, но нищо няма стойност. Капиталът е онзи циничен търговец на малки заложници и големи идеи, който парализира всичко ценно, за да го опитоми, да го деформира и да го превърне в неудачник. След това го опакова в златна хартия, украсява го с лъскав етикет, и го изплюва в бунището за човешки отпадъци.
Следвайки синдрома на правоверния наивник, някои привидно по-светли канавки искрено вярват в социалдемократичния идеал ⏤ идеала за равенство, за човешки права, за свобода на изразяването, за солидарност и независимост. Та кой би могъл да ги вини? Красивите лозунги и справедливите каузи са утопичен идеал, който придава на времето, прекарано в канавката истински смисъл, дори когато той е фалшив. Една цветна холограма, прелъстител на глупаци. В крайна сметка, прането на мозъци толкова добре е овладяло изкуството да симулираш истината, че в известна степен би било глупаво да им се сърдим.
Става дума за канавките от „правилната страна на историята“. Те не искат да живеят в миналото, те гледат към бъдещето. Своето собствено, не колективното. Произходът им е най-големият им повод за срам, те също са повод за срам за произхода си.
С несдържан възторг, същите тези прогресивни канавки намират кризите на демократичния комунизъм ⏤ социални, политически, финансови, културни, за изключително смешни. Това е една особено чудна смес от представителите на тъй наречения средно-висш елит ⏤ буржоазията на града, заможните сноби почитатели на анцуг културата, както и псевдо-интелектуалците сред тях, които като религиозни фанатици изповядват онова, което американският журналист Крис Хеджис нарича „бутиков активизъм“.
Тези канавки са свободни, но само в пределите на бетонните замъци, които ги заобикалят. В позволените умозаключения и правилните догми. Затова и не търпят критично мислене. Миризмата на френско сирене и песто толкова ги е опиянила, че ако понечиш да им представиш алтернативен поглед, добиват образа на зависим в абстиненция. Ако въобще успееш да им привлечеш вниманието. Някои от тях са безвъзвратно потънали в тинята от силикон, злато и чалга, където най-извисеният разговор се върти около ползата от пластичната хирургия и необузданите покупки за престиж.
На псевдо-интелектуалците от тази група, им е крайно трудно да повярват в злото. Те не могат да допуснат, че манията за контрол е неделима част от властта, и че нещастието на масите всъщност е резервоара на нейното благоденствие. Наричат го конспирация. Предпочитат да бълнуват наложените от правилната вяра постулати, без да задават много въпроси и да изпадат в прекалени разсъждения. Вероятно така живеят по-спокойно.
Други канавки пък са на командно дишане, което изглежда толкова хронично, че се чудиш дали вече не е време някой да изключи машината и да ги освободи от агонизиращото им съществуване. Това са смачканите, обезнадеждени канавки, плаката на обществото, завладяна от терминална летаргия и нелечимо отчаяние. Този клуб на необратимо загубилите е обект на презрение, безразличие и присмех.
Звукът в тези канавки е спрян завинаги, там нищо не се решава, от тях нищо не зависи и никой не ги забелязва. Защото не са специалисти, защото са неуки, прости, елементарни. По свой избор, по своя собствена вина. Защото не могат, или просто не искат. Да постигнат нещо повече, нещо по-добро и възвишено. Да, повечето от тях наистина не могат да се похвалят с особено впечатляващи ментални данни, но е трудно да се каже дали външните фактори са безсилни пред уж вродената им душевна счупеност, особено когато не се опитваш да се бориш с нея. А може би всичко това е плод на една нещастна случайност.
Има и канавки, които по душа са скептични бунтари. Те сякаш таят надежда, че неравностите в света, който населяват, все някога ще бъдат изгладени без дори да могат да обяснят какво ги кара да се надяват. Просто вярват. Тихо, без да си признават. Алтернативата е немислима. Плодовете на техните усилия са трудно забележими. Понякога ги няма. Но алтернативата е непоносима. Затова продължават да се борят с неудобството, да са неудобни.
Вижданията им са радикални заради острата им непопулярност сред техните съвременници. А фактът, че повдигат забранени въпроси, ги прави обезпокоително ненадеждни събеседници. Те обаче, също страдат от своите психо-невротични разстройства, чието диагностициране не е съвсем лесно. Понякога са толкова черногледи, че в такива моменти навярно трудно изтърпяват собствената си компания.
Всички канавки обитават едно и също място, но все едно се намират на коренно различни планети. Живеят, съществуват, хибернират. Говорят един език, но не могат да се разберат. Пропастите, които ги делят правят разговорът помежду им не само невъзможен, а и безсмислен. Това, което ги обединява са само физически белези, произходът на имената им, празните им съдби и най-вече безразличието им.
Когато все пак се наложи да разменят някоя дума, го правят с поразителна неучтивост. Въпреки че не се познават, грубите приказки са най-естественото нещо, което могат да си споделят.
Едните бързат. Препускат неистово към светлите дни на бъдещето. Едно бъдеще на социален колапс и морален упадък. На медицински роботи сред гримиран бетон. На пластмасови звезди и мозъци от пластилин. Привидно само за някои, но в действителност неизбежно за всички.
Другите са спрели на ръба на миналото. За тях място в бъдещето няма. Мислите им са с изтекъл срок на годност, а от битието им няма никаква полза, нито за тях самите, нито за някой друг.
Едните са обзети от стихиен хюбрис, другите са завладени от ледена баналност. Да си в междинната група е тежко, не само защото осъзнаването на реалността разяжда, а защото това е мястото, отредено на съвършените лицемери. Да си недоволен е лесно, но скептичността е полезна само в умерени дози. Защото ако прекалиш, оставаш завинаги заключен в съзнанието на пораженеца, а там място за промяна няма.
Културния шок, който предизвиква сблъсъкът между канавките, не е културен само защото четенето е излязло окончателно от мода. Той е културен, защото културата, или липсата на такава, е пресечната точка на всички дефицити и излишъци, които правят канавката това, което е.
За жалост четенето само по себе си, не винаги води до нещо добро. Колкото е необходимо, толкова може да бъде и пагубно. Това е особено видно при липсата на обективна реалност, и кредото, че всичко, което до вчера е било безспорна истина, днес подлежи на субективна интерпретация. Тогава четенето е само един капан, ускорител на грешни мисли и ненормално поведение.
В канавките е тясно и влажно, а фарсът е техният жесток господар. Като стадни животни белязани с бремето на безкрайния преход. Преход на чакане и търпение. На периферна пустош и задушаващ център. На обещания и предадени надежди. На шлифоване на жертви и насърчаване на неграмотност. На заграбване и егоизъм. Преход на частни интереси и обществена мизерия. Преход, в който само костюмите се сменят, но обитателите им остават едни и същи. Преход на извинения, оправдания, и клинична апатия.
Добре, че е той ⏤ преходът. Да запълва празнотата, да ни дава смисъл, и да ни учи, че от нас нищо не зависи. Да ни прощава провиненията, за които така и не сме виновни, и да ни обича такива каквито сме. Преход, който някои отдавна са оставили зад гърба си, но който за други никога няма да свърши.
