АВТОР: КОНСТАНТИН В. КИСИМОВ
Бог да прости Ален Делон! И това, в случая, не е празна фраза – дано наистина да не бъде съден твърде строго и твърде справедливо, а с Величайша милост (както се надяваме да се случи с всички нас), защото, струва ми се, Ален Делон съвсем не беше безгрешен, но, в крайна сметка – беше полезен за изкуството, за хората и света – разбира се, с големите си роли, чрез които се изразиха важни неща. (Продължавам да вярвам, че доброто изкуство е винаги полезно, никога вредно, дори да показва пороци и деградация – че то развива мисълта и осъзнаването на човечеството.)
В негова памет, искам да разкажа за един много интересен парадокс:
Помня, в моето детство през 80-те, Ален Делон беше абсолютна, недостижима и без конкуренция мъжка филмова звезда. Не знам как е било на Запад, но тук – в България, той наистина беше безспорният и несъмнен идеал за мъж. Мисля, че днес в света няма секссимвол, който да има такава слава, почти – монопол, каквато имаше Ален Делон тогава. Брад Пит, Лео ди Каприо, Джордж Клуни (а на „идолите“ на младото поколение дори не им знам имената), струва ми се, стоят доста назад от мястото, което заемаше навремето Ален Делон. (Националните, „локални“ секссимволи, за които можеш да си купиш билет и да видиш на живо или да се надяваш да срещнеш на улицата, винаги са съществували успоредно и са в отделна класация.)
Но имаше и едно друго явление в колективното несъзнавано и съзнавано на тогавашното ни социалистическото общество: Ален Делон; филмите, в които той участваше; действителността, представена в тях (донякъде истинска, донякъде измислена – тогава по-малко го разбирахме) – това беше за нас Франция, беше Европа, това беше свободният Западен свят. Беше истинският живот там – да, понякога жесток, понякога криминален, но даващ възможност за инициатива и за проява на мъжество, и за героизъм, и за благородство, изпълнен и със страсти, и с моменти на блясък, и с моменти на заслужен триумф. Не задръстен и скован от идеологически догми „фалшив живот“, като тукашния. Ален Делон го въплъщаваше. Той беше символ на Европа. Безспорен символ на Европа, на свободата, на истинския живот. Мисля, дори не е преувеличено да се каже, че филмите с Ален Делон имаха доста голямо значение за победата на Запада в ума и сърцето на българина.
И какво стана в последните години от живота на Делон? Оказа се, че той не подкрепял LGBT-то. Взел да настоява, че мъжът трябвало да бъде мъж, жената – жена… Не харесвал съвременният ултрафеминизъм, смятал, че жените трябва да запазят повече от женствеността си. И дори си позволява, от положението си, публично да пропагандира тези свои убеждения, че и да се обосновава и обяснява. Направо осъди и съвременната епоха, и съвременните западни схващания, употреби думите „неестествено“ и „отвратително“.
И беше канселиран. Нашият символ на Европа беше обявен за антиевропеец! Взе, че отпадна от съвременната представа за този континент, за тези общества, за нашите европейски мечти и цели… „Изкуфял закостенял мачист, хомофоб, женкар, Дон Жуан някакъв.“ „Лесно му е на него, защото е Ален Делон…“ И т.н. и т.н. Такива като този нямат право да изразяват мнение днес.
Та, в тази връзка пак да напомним: ако някой не забелязва, ние към една Европа тръгнахме, в друга стигнахме, един Запад мечтаехме, в съвсем друг сме сега (Западът не е географско понятие, нали така? ‘Щото да не се окаже, че само географската посока е останала същата…). Една възможност за личната и частната инициатива, свобода и липса на идеологически догми пожелахме, съвсем друга корпоративно-административна система, спорна свобода и доста съмнителна скрита идеология заварихме… Към кой от тези два свята, всъщност, се стремим? Ако нямаме яснота по този въпрос, целите и локацията на пристигането неизбежно ще бъдат подменени и това ще ни доведе до тежки разочарования (“ще“ го употребяваме за красноречие тук – вече бяха подменени, вече ни разочароваха).
Ех, какви времена бяха годините на Ален Делон!
