АВТОР: РУМЕН ДЕЧЕВ
Като разглеждам днешната ситуация с натрапваната ни пЛандемия, първото, което ме обхваща, е отчаяние. Отчаяние не от мащабите на провежданата срещу човечеството операция. Такива и по-рано са правени, наричали са ги световни войни. Отчаянието от липсата на реална съпротива, от липсата на съзнание и отговорност за нуждата от такава съпротива. Даже не говоря за така разпространеното празнодумство във фейсбук, вид индивидуална психотерапия, модерна форма на старото махленско клюкарство. Но дори когато са излезли на протест, мнозина търсят в него не толкова защитата на самата кауза, а личната си индивидуална изява. Тези ще ги познаеш по начина, по който налапват микрофона, с видимото желание да говорят по него, колкото дни още Бог им е отредил. Други, макар тяхна противоположност по лични амбиции, не търсят изява в протеста, но той все пак си остава проява на „личното“ им отношение. Те изразяват „личното“ си отношение, а не чувството си за дълг пред обществото и поколенията. За някого тази разлика може да се види твърде тънка, но тя е изключително съществена. Този, който изхожда от позициите за дълг, той си поставя обществена цел и приема да извърши всичките необходими действия за нейното постигане. Приема, че трябва да се организира с другите хора, за да имат действията им резултат, и в този случай, влизайки в групата, да се лиши от част от индивидуалността си, да се подчини на груповите решения. Тези хора в България са изключително малко, оттам и отчаянието, че нещо може да се постигне. Другите, които изразяват „личното“ си отношение никога не поставят индивидуалността си под „заплаха“. Те пишат в интернет или най-много отиват на протест и толкова. Това е тяхното „лично“ отношение, не се чувстват комфортно в група, където, не дай си Боже, някой може да им каже какво да правят. При такава ситуация особена надежда за спасение няма.
И все пак това, което на последния протест срещу факсините ме окуражи, бяха няколко разказани случая на лични лекари разубедили уплашените си пациенти да се факсинират. Щом лекари поемат да се противопоставят на факсинацията, значи не са се свършили хората със съвест и може би един ден, ако не е станало твърде късно, хората ще разберат, първо, че трябва да се съпротивляват, и, второ, че тази съпротива ще бъде успешна само, ако придобие добре организирана форма. Което пък предполага на преден план да излезе дългът, а личните претенции временно да се изоставят.
