АВТОР: МИЛЕНА ВЪРБАНОВА
Всички културни древни народи са изповядвали култа към Слънцето. То заема централна позиция в небето, според представите на древните. То е източник на небесния огън и жизнената енергия. То е основен фактор в завихрянето и хода на времето. Във връзка с тези три негови основни роли, възникват и различните имена, с които го назовават древните хора.
Разбиранията за най-високото място, отредено на Слънцето в небесната шир, са изразени чрез древноарамейските названия на Слънчевия бог – Шамаш, Шапаш, Шамши, Шам. Те произлизат от санскритското слово „сама“, което е идентично с руската превъзходна степен „самый“ – „най“. В пеласгийските езици „сам“ има същото значение както в днешния български – „сам“, „единствен“. Означава и „остров“ ( Самос – сам, изолиран ) и „връх“. На латински „слънце“ е sol, което ще рече същото – „сам“, „единствен“, „върховен“. Българската дума „слънце“ има идентичен смисъл, който по-лесно се разкрива чрез руския й еквивалент „солнце“, включващ понятието sol – „сам“ и умалителен, гальовен суфикс. Названието на тракийския бог на Слънцето Сабазий, от което произхожда и името на Бог Отец в православната традиция – Саваот, съдържа същия корен – „сам“, но доразвит чрез понятието „Себе“ – „божествена същност“, при което името Сабазий добива смисъла на „върховен господар“, „самодържец“.
Тук е мястото да заявя, че понятията „шумери“, „кимерийци“ и „славяни“, всяко от които е дало начало на отделна теория за произхода на българите, всъщност не са етнически, а култови термини. Те означават едно и също – слънцепоклонници. Съперничеството между тези теории е абсурдно, тъй като названията, които те противопоставят едно на друго – са синоними. Ето защо:
Вариант на корена „сам“, „шам“ е „шум“, от който възниква името Шумер. Древните шумери са били слънцепоклонници и техният етноним, както и названието на страната им произлизат от името на Слънцето. Вариант на „шум“ е „кум“, „ким“, откъдето идва названието „кимерийци“. По-късното му свързване с понятия като „вода“ и „море“ не променя първоначалното значение на корена „кум“ – „слънце“. От него произхожда българската дума „кум“ – главен, най-висок, най-уважаван гост на сватбата, духовен баща. От корена „кум“ – „слънце“ идва и понятието „кумир“. Куманите, които са единокръвни с българите, но са останали езичници, докрай носят в своето народностно име знака на култа към Слънцето. В Стария свят има много топоними, които съдържат корена „кум“, „ким“ и могат да бъдат свързани с древната слънчева религия. Езикът на Уелс се нарича cymraeg което превеждам като „кимерийска реч“ – а знаем, че според преданието, древните брити са бежанци от Троя – тевкри, българи.
В статията си „Българско, тракийско и арамейско слънце“ ( „Свободно слово“, 21.06.2023 г. ) доказвам, че и названието „славяни“ означава „слънцепоклонници“. Няма да повтарям доводите си, но ще споделя свое съмнение, за което откривам все повече основания – дали в най-дълбоката пеласгийска древност едно от имената на Слънцето не е било „Слава“? На подобна мисъл ме навежда древногръцкото ( а всъщност може би пеласгийско ) име на елена, животното, посветено на Слънцето – elafi.
Ще отбележа, че и названията на градовете Самария, Самара ( в бившата територия на Волжка България ), Самарканд, намиращи се в различни точки на Близкия Изток, Европа и Централна Азия, произхождат от „сам“ – Слънце.
Втората основна роля на Слънцето е, че то се явява източник на небесния огън и на жизнената енергия. В нея ведическият бог Surya се припокрива с първия от аспектите на Агни, бога на Огъня – Агни-Слънце. Санскритската дума sura ( от нея произхождат понятията „сир“ и „сър“ ), която е свързана с името на бог Суря, означава „главен“, „господар“, но и „светъл“, „лъчезарен“. Същото е значението на пеласгийското название на Слънцето – Хелиос, което е първообраз на понятието Ел, Ил – „бог“ на арамейски и иврит. Името на египетския бог на Слънцето – „Ра“ ще рече , „лъч“, небесен огън. Идентично е названието на Слънцето в българския фолклор – Райко. Всеизвестният египетски символ на живота „АНХ“ е израз на тази несекваща енергия на небесния огън. „Анх“ е прадревен корен, който означава „свещен“. Словото „инка“, което на езика кечуа значи „семеен ( т.е. пълноправен ) мъж от висшата каста“, „господар“, „император“, също произхожда от разбирането за Слънцето в неговия аспект на „небесен огън“.
Небесен огън е и етерът ( ефирът ), свръхлекият елемент, обгръщащ земята над въздушния слой, в който живеят боговете. Нарочно не споменавам, че етерът изпълва космическото пространство, защото не съм съгласна с натрапените днешни представи като „дълбок космос“, „милиони галактики“, „планети, приличащи досущ на Земята“ и „звезди досущ еднакви със Слънцето“. Смятам, че космогоничните представи на древните са много по-правдиви. Тъкмо от местообиталището си на Слънцето, което поражда небесния огън, според творбата на Гарсиласо де ла Вега Инка „История на империята на инките“, на Земята слизат първите цивилизатори на Перу. Мъж и жена, съпруг и съпруга, син и дъщеря на Слънцето, те станали първият инка ( император ) и първата „к’ойа“ ( императрица ) на този страна.
Според манихеите, Христос пребивава на Слънцето ( кн. „Богомили и катари“, Е. Френска, 2022 г.). Неслучайно той е наричан „Агнец“ – явно не само поради своята кротост и безгрешност, но и във връзка с огнената природа, присъща на божествените личности. Игнажден, „ден на огъня“, в който започват родилните болки на Слънчова майка в българския календар, е свързан с деня на зимното слънцестоене.
Оказва се, че учението за небесния огън и култът към него, са тясно свързани с произхода и световната мисия на българския народ. В статията си „Две теории за произхода на българите – една истина“ ( публ. в сайта „факти.бг“ на 20.07.2022 г. ), позовавайки се на сведения в Руската енциклопедия и „Индийска митология“ на Джан Напърт, се спирам на името на мъдреца Бригу, споменато в Ригведа. Бригу (санскр. भृगु,: bhṛgu от корена: bhrā, „блестя“, „сияя“) — във ведическата и индуистката митология е велик мъдрец — един от седемте велики риши. Бригу ( Бхригу ) е един от десетте прародители, създадени от Ману. Ману предал на своя син космогоничното учение, а той, от своя страна, го съобщил на хората. (Мбх. XII 182—192). Бригу е зет на мъдреца Кардама, а негови потомци са бхаргавите. Тези древни жреци притежавали огромна сила и влияние върху вселената, добити в резултат от безупречното изпълнение на жертвените обряди, с което поддържали ненарушена връзката между богове и хора. Смятам, че името Бригу е изключително интересно в светлината на сведението на Страбон, който в своята „География“, Книга VII, гл.3, заявява: „Самите фригийци, това са бригийци, някаква тракийска народност“. Отдавна вече е установено, че коренът „бриг“ е образуван чрез инверсия на „бълг“. Така стигаме до нашия етноним – БЪЛГАРИ. Отколешната ми теза, че българите са род на жреци, които в най-дълбоката древност постоянно пътуват, за да просвещават човечеството, намира ново потвърждение.
Третата функция на Слънцето е създаването и управлението на времето. За нея древните са знаели несравнимо повече от нас. Във ведическата традиция Слънцето – Суря е наричано Дина-Кара – творец, двигател на дните. Неслучайно го изобразяват като управляващ колесница – Слънцето е в постоянно движение. Във вярванията на българския народ то е колело – „Коло“, което непрестанно се върти. Жреците на Слънцето са колобри, а денят на рождеството на новото Слънце е Коледа. Слънцето изминава вечния си път от изток към запад, от изгрев към залез и така отброява дните, годините, ерите – кръговрата на живота. От неговата дейност зависят сезоните и реколтата. В названието му „кум“ се провижда и идеята за движение – в дума, която в английския език постоянно се употребява – come, „ела!“ – а в българския е почти забравена – „кам та?“ – „къде си?“.
В цитирата книга на Гарсиласо де ла Вега Инка, Слънцето на езика кечуа носи името Инти. Премахвайки носовката, не е трудно да се досетим за смисъла в
на това слово – „ити“, „идти“, „иди“ – вървя, движа се. Ето откъде произхождат имената на река Инд и на субконтинента Индия – реката тече, тича, върви, движи се ( вж. цит. ми статия „Две теории …“ ). С това тя наподобява хода на времето и множество реки носят имена със същото значение – Тича, Тиса, Тичино ( дала названието на кантон Тичино в Швейцария ). От „ида“ – „вървя“, идея иманентно свързана със Слънцето, произлиза и името Ида на планините в Троада и Крит – „слънчеви планини“. То показва, че тези земи са обитавани от слънцепоклонници. Така се ражда думата „идол“, синоним на „кумир“, защото двете произлизат от различни названия на Слънцето. Показателно е, че българският празник Игнажден се нарича и Идинак ( идея за движение и за „единственост“ ).
Но Слънцето не е само своего рода божествен хронометър. То в истинския смисъл на думата твори времето – не само във физическия, но и във философския смисъл – управлява неговия ход, ускорява го и го забавя. За това явление нашата плачевна цивилизация може да си даде сметка едва днес, когато поради незапомнената слънчева активност, времето започна да тече много по-бързо. Секундите в минутата, минутите в часа, часовете в денонощието и т.н. имат същия брой, както и преди, но тяхната продължителност е много по-кратка. Съответно и животът ни се съкращава. Намаляват дните за покаяние. Страшният съд неумолимо наближава.
Разгледаните три роли на Слънцето в крайна сметка ми дават ключа към прочита на великия слънчев символ на древните българи – IYI. Досега той бе разчитан като ЙУЙ – но що за смисъл носи това слово? Смятам, че централният знак Y, трябва да се чете като „гама“ и тогава символът ще звучи по следния начин – ИГИ. Думата ИГИ съдържа в себе си идеята за „огън“ ( иг, „игн“, Игнажден ) и разбирането за време и постоянно движение – „иди“. А самото графично изображение на знака IYI ни внушава убеждението за средищната, централна позиция на Слънцето както в небесата, така и в жизнения цикъл на човека, Земята и Вселената.
