България

ДЕВЕТИ СЕПТЕМВРИ И ДИАЛЕКТИКАТА

Споделете в мрежата

Автор: Румен Дечев

Активистка от фейсбук сподели мой коментар за 9-ти септември от 2014 г., което ме подсети, че „датата“, вълнуваща не малко хора, отново е дошла. Радвам се, че текстът е издържал проверката на времето. Все пак го допълних, без да си поставям за цел изчерпателен анализ, което е трудна задача. Искам още веднъж да посоча тази сложност на процесите и да покажа, че без отчитане на реалните противоречия в тяхното единство, не е възможно да се проникне в дълбочина. А това не е работа за хора, които не четат книги. Изискват се много знания. Без тях спорът се превръща в размяна на обиди. От това никой няма полза.

Нашето време с характерната за него липсата на знания и култура, слага своя отпечатък върху страните от спора. Едните викат „Мръсни комунисти, дойдоха с преврат, избиха толкова хора, награбиха се с власт, ненаядоха се и продължават да управляват и да грабят”, другите казват „Мръсни фашисти, имаше възмездие за жертвите от миналото, установи се народна власт, която преобрази България, изгради се социалната държава, хората живееха добре, бяха осигурени и образовани” и т.н. И въпросът не е, че във всяка от тези две тези няма определена истина, а в това, че никоя от страните не е в състояние да осмисли аргументите на другата, никоя от страните не е в състояние да направи синтез, да схване нюансите. А в историята и в политиката често нюансите са най-важни. Нюансите, наличието на преходи, реалните противоречия, това са елементите на диалектиката – теорията за развитието. Идва от Древна Гърция, от Хераклит, в по-новото време е развита като система от Кант и Хегел. Според диалектиката трябва да разбираме света като процес и като единство от противоречия. Това днешните участници в дискусиите трудно разбират, всеки е хванал една част от действителността и я дърпа към себе си, разкъсват я и я изопачават. В крайна сметка не са способни да я разберат и остават слепи за днешните проблеми на страната, защото, който не е осмислил миналото, не може да разбере и настоящето. Настоящето също е единство от противоречия. Познанието му изисква знания и култура. Много от днешните активисти във фейсбук ги нямат. За сметка на това са крайно категорични в оценките си, твърде много наподобяват „партизаните” от 9-ти септември – необразовани, убедени в своята истина, агресивни, неспособни да чуят аргументите на другите, неспособни да схванат действителността като единство от противоречия.
А 9-ти септември е дата, пълна с противоречия. Да разгледаме някои от тях.

  1. Кой взе властта на 9 септември? Кои бяха съюзници на комунистите?
    Много ще се учудят, но съюзници на комунистите на 9-ти септември са част от българските фашисти. Кои са комунистите е ясно, ще посоча фашистите в правителството – Дамян Велчев (военен министър) и Кимон Георгиев (министър председател), и двамата от Военния съюз, осъществил „военно фашистките преврати” през 1923 и 1934 г. Повлиян от идеите на Мусолини Кимон Георгиев основава Политическия кръг „Звено”. Правителството на „Звено” пък поддържа тесни контакти с Италия на Мусолини и италианското посолство е важен фактор в дейността на това правителство. Другият министър-фашист е Димо Казасов, министър на пропагандата в правителството на Отечествения фронт. Той участва в деветоюнския преврат 1923 г., който сваля Стамболийски. Министър е в правителството на Демократичния сговор, ръководено от проф. Александър Цанков. По-късно е един от основателите на ПК „Звено”, след което преминава към партията на проф. Ал. Цанков. При правителството на ПК „Звено” 1934 г. е посланик в Белград”. Димо Казасов е и изявен теоретик на българския фашизъм. Комичен парадокс е, че заповедта, подписана от него, с която от книжарници и библиотеки се изземва фашистка литература по списък, съдържа и негови авторски творби. Така е в живота – пълен е с противоречия. Проф. Петко Стайнов (министър на външните работи в правителството на ОФ) е близък до ПК „Звено”, по време на тяхното управление е посланик на България в Белгия и Франция. Теоретик на фашизма. Проф. Димитър Михалчев, член на ПК „Звено”, при управлението на „Звено” 1934 г. е посланик в Съветския съюз. След 9-ти септември заминава отново посланик в СССР. Иван Харизанов, един от най-изявените теоретици на българския фашизъм, член па ПК „Звено”, след 9-ти септември е изпратен посланик. Цвятко Бобошевски (след 9-ти септември е един от тримата регенти на малолетния Симеон II). Участва активно в Деветоюнския преврат 1923 г., член на Демократическия сговор на проф. Ал Цанков, министър в неговото правителство, подпомага преврата 1934 г., след което е назначен за председател на държавната Българска ипотечна банка. Така че имаме фашисти в комунистическото правителство и то не един. По каква причина? По една най-вече – геополитическа. В условията на противопоставяне и опити за сътрудничество на СССР с либералните демокрации обстоятелствата налагаха да има коалиционно, „отечественофронтовско“ правителство. За Сталин бе по-важно в него да са хора, които не обичат настоящите му противници – либералните демокрации. Бившите фашисти, по-точно тези от тях, които не бяха на страната на Хитлер по време на войната, се оказаха особено подходящи.
  2. Втори „неразрешим“ въпрос, който отравя дискусията – въстание и революция или преврат и военна окупация? Всъщност и едното и другото, и третото, и четвъртото. Властта се взема с преврат, организиран от Военния съюз, успоредно с него в цялата страна протича процес на въоръжено въстание, организирано от Комунистическата партия и Земеделския съюз. И двете са осъществени благодарение на започващата военна окупация от страна на съветската армия. Защо е преврат, е очевидно. Не по-малко очевидно е обаче, че става въпрос и за въстание. Няколко хиляди въоръжени привърженици на Комунистическата партия и БЗНС завладяват градове и села, подпомогнати от десетки хиляди съмишленици. Това не е преврат, това е въстание. Не е особено масово, ама Априлското да не е по-масово?! По-сложен е въпросът с революцията. Защото обикновено бъркат въоръженото въстание с революция. Ивайло, свинарят, е извършил въоръжено въстание, взел е властта и се оженил за овдовялата царица. С това обаче не е осъществил никаква революция, защото не е променил обществото, просто е станал цар. Революция имаме когато радикално се променя обществената структура. А 9-ти септември я променя радикално, и още как. На първо място собствеността (повсеместна национализация), но и социалните отношения, образованието, културата. Така че революцията е безспорна. Друг е въпросът дали тази революция е положителна, дали е от полза за обществото. Днес вече е очевидно, че една революция по догматичните марксистки схеми, при това по преките указания на индивид като Сталин не може да даде нищо добро. Това не променя характера й на революция. А кой е казал, че въобще революцията е нещо добро? Новите изследвания не само на Октомврийската, но и на Френската революция го потвърждават.
  3. Въпросът за същността на режима. Ръководството на БКП в лицето на Г. Димитров и Трайчо Костов със сигурност иска нещо по-различно от трагедията, която се е разиграла в Русия след 1917 г. Доказателство е идеята за „народна демокрация“, за която Димитров се захваща като за сламка и брани с учудваща и нездравословна за самия него решителност. Това е драмата на 5-я конгрес на БКП. Въпросът, както обикновено, става от вътрешнополитически в геополитически. Трайчо Костов и Димитров ги убиват, Сталин налага своя дивашки вариант. Но дори в най-дивашкият си вариант в комунистическия режим има нещо народно. През булото на абсурдни схеми той се опитва да защити народния интерес. Страната се управлява неефективно, но никой не я ограбва, няма концесии от типа на „Дънди прешъс“ за златото или на Софийска вода, България разполага с природните си ресурси. Това й дава възможност да строи. За кратко време е построено действително много. Това е народен режим и много имат носталгия по него. Защото го сравняват с днешния, който по определение е антинароден. Бих допълнил само, че народният комунистически режим е примитивен и извратен, че той не е единственият народен режим, който можем да си представим, че има друга по-цивилизована алтернатива на днешната компрадорска грабителска власт. Това трябва да се разбере, а не да се благоговее пред портретите на неграмотния селяндур Т. Живков. И все пак, какъвто и да е бил комунистическият режим на 9 септември, слава Богу, той започва да еволюира.
  4. Въпросът за еволюцията на режима. Това е най-сложният въпрос, който не се разбира. Режимът еволюира – под влиянието на ХХ конгрес на КПСС, под влияние на промените – социални, икономически и културни – в целия свят. Не на последно място под влияние на самото общество, на развитието на неговата икономика, образование и култура. Тези, които налагат „диктатурата на пролетариата“ със своите марксистки и сектантски представи са едно малцинство сред морето на народа, на когото подобни дивотии са абсолютно чужди. Има сложен процес на взаимодействие и в крайна сметка влиянието на обществото надделява. Не е изследван този въпрос, защото в българската историческа наука след 9 септември анализът е на крайно ниско равнище. Но ще го илюстрирам с примери. Непосредствено след 9 септември от читанките изваждат стихотворението на Вазов „Аз съм българче“. Действието е съвсем логично от гл. точка на комунистическата схоластика. Комунизмът е интернационална доктрина, в „Манифест на комунистическата партия“ на Маркс и Енгелс е записано, че „Пролетариатът няма отечество“. Какво „Аз съм българче“ тогава? Да, ама не се получава, народът не го приема, настроенията срещу властта се увеличават, а БКП вече има да брани нещо много по-реално и по-важно от комунистическата идеология – самата власт. Така постепенно БКП открива национализма. Не само връщат Вазов в читанките, връщат и Димитър Талев от лагера и издават гениалните му произведения в стотици хиляден тираж. Връщат и голяма част от забравените, бележити културни дейци – издават се произведенията на Симеон Радев, „фашиста“ проф. Петър Мутафчиев, забранената Фани Попова-Мутафова, Тодор Икономов, Илчо Димитров издаде дори дневника на Богдан Филов… Факт. Има промяна и в самата политика, променен е курсът към Македония. Комунистическото правителство застава на открито национални позиции. Тоест има еволюция. Режимът през 70-те и 80-те години е твърде различен с този от 40-те и 50-те години. Животът го е променил.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.