ЕС

Еврозоната – приказка за наивници

Споделете в мрежата

Автор: Доц. Григор Сарийски

Доц. Григор Сарийски е финансист, който работи в Института за икономически изследвания при БАН. В областта на неговте изследвания са процесите, свързани с приемането на еврото. В предлаганата статия, написана специално за сайта „Посока“, доц. Сарийски анализира отрицателните последици, който логично ще настъпят, от приемането на България в чакалнята на еврозоната. Последици, за които българската общественост трябва да бъде информирана. (от Редакцията)


Българският лев беше осъден. Без справедлив процес, без изслушване и без право на защита. Предстои тежкото очакване на момента, в който присъдата ще бъде изпълнена и левът ще се превърне в поредния досаден за мнозина урок от учебника по история. Всъщност досадата е вече налице. Познати до втръсване лица гастролират из местните телевизии и убеждават аудиторията в измислените ползи от цялото начинание. Върху паянтовата основа на няколко съмнителни привилегии радетелите за „повече Европа“ строят въздушни замъци, в чиято материалност упорито се опитват да убедят българските граждани, но агитацията очевидно не върви. Така поне твърди „Евробарометър“. Справка в миналогодишния брой 479 (с. 27) показва, че с времето на нашето членство в Съюза противниците на присъединяването към Еврозоната се множат и през 2019 г. те са вече двукратно повече от желаещите да се включат. Българите инстинктивно усещат, че нещо не е наред, и въпреки щедрите обещания продължават да се отнасят с голяма доза скептицизъм към цялата инициатива, особено сега, когато „клубът на богатите“ започва да показва истинското си лице.
Един от най-често срещаните рефрени в дискусиите по всякакви въпроси, свързани с позитивите от присъединяване към Еврозоната (обсъждания на възможните негативи по правило не се допускат), е, че чрез акта на присъединяване България влиза в един елитен клуб, че печели „място на масата“ (без да се уточнява в качеството на какво) и че членството в този клуб ще направи сънародниците ни по-богати. Това е толкова вярно, колкото например че новите очила могат да направят собственика си по-умен. Една икономика е точно толкова богата, колкото струват продадените от нея стоки и услуги (по-точно колкото са заплатите, изплатени на заетите в страната за тяхното производство) и няма никакво значение дали цените ще се деноминират в левове, юани или американски долари. Приемането на една чужда валута няма да възстанови изгубеното производство, няма да превърне местата за сервитьори и бармани в такива – за инженери и проектанти, нито пък ще върне милионите българи, които напуснаха родината си в търсене на по-добър живот или просто в името на своето оцеляване. Обръщането на цените в Евро няма да увеличи приходите на местния бизнес, нито ще повиши заплатите на заетите в него, а свалянето на лева от таблата с котировки на местните ченч-бюра няма да направи курортите ни по-привлекателни. Там ще работят същите хора на същите позиции и ще остане същото количество бетон, а удобството от разплащането с единна европейска валута няма да компенсира пороците, с които изобилстват нашите курорти. Двайсетачка на ден за (уж безплатен) шезлонг и чадърче на нашия иначе хубав пясък си е солено, независимо в каква валута ще я плащате.


Меко казано спорни са и облагите за българските туристи, които след ликвидирането на българския лев вече няма да плащат такси при покупка на валута, а ще поемат на път с евро в джобовете. Проблемът е в тяхното количество. Спестените стотинки от отпадналата такса за превалутиране няма да стигат дори за обяд, така че и след влизането в прословутия „клуб на богатите“ джобовете на българина в най-добрия случай ще останат точно толкова полупразни, колкото и преди това. Всъщност изразът “полупразни” отразява доста точно материалното състояние на българските граждани. Ако се елиминира влиянието на разликата в цените, излиза, че средният доход на българина е едва 52.4% от средния за ЕС-28. Проследяването на този показател във времето (чрез т. нар. БВП на човек по СПС) изправя непредубедения наблюдател пред тъжната констатация, че за дванадесетте години членство в Съюза, България е успяла да скъси дистанцията между своя стандарт и средния за Европа едва с 12 пункта – от 40.0 през 2007 до 52.4 през 2019 г. Не е трудно да се направи приблизителна оценка още колко време ще бъде необходимо за да се наваксат останалите 47.6 процентни пункта до средноевропейското равнище при сегашните темпове, разбира се с уговорката, че с времето това догонване ще става все по-мудно поради обясними причини, като например задълбочаващ се дефицит на работна ръка, отслабване на конкурентните предимства, които ни осигуряваше по-ниския стандарт, изчерпване на някои от ресурсите, които злощастният „соц.“ завеща на прехода към едно светло бъдеще и пр. Втората важна уговорка е, че след датата на присъединяването към Еврозоната конвергентните механизми на ЕС няма да работят в подкрепа на този процес, а дори напротив – ще го забавят, тъй като достъпа до част от досегашното грантово финансиране вече ще бъде ограничен.
Агитационните материали учтиво заобикалят въпроса как по-точно замяната на българския лев с чужда валута ще подкрепи процесите на конвергенция, или с други думи по какъв начин окончателният отказ от монетарен суверенитет ще спомогне за повишаване на доходите на нашите сънародници. Правят се намеци че страната ни ще стане „по привлекателна за чуждите инвеститори“, което пък се подкрепя с витиевати фрази за повишаване на кредитния рейтинг, намаляване на валутния риск, или със сурвакарски пожелания за по-добър излаз към общия пазар. Проблемът е, че зад тези фрази не стои нищо, тъй като фиксирането на курса на националната валута към еврото в условията на борд отдавна е елиминирало валутния риск при трансграничните разплащания и предстоящото изпращане на едната страна от валутната двойка лев-евро в небитието няма да промени абсолютно нищо. Що се отнася до кредитните рейтинги, може да се каже, че ако се изключат участниците в търговията с пари, оценките на големите агенции отдавна не се радват на сериозен интерес от страна на инвеститорите, тъй като те във все по-малка степен отразяват действителното състояние на икономиката. Един от фрапиращите примери за пристрастието на „световните авторитети“ е САЩ, чиито публичен дълг отдавна е надхвърлил размера на брутния вътрешен продукт, където институциите наскоро просто спряха да работят (поради липса на пари) и където от месеци текат тежки сблъсъци, но например според Fitch засега този емитент е с най-високия възможен рейтинг ААА, при това със стабилна перспектива.
Никой не би помислил да оспорва оценките на големите агенции. При добро желание те имат пълната свобода да повишат рейтинга на страната ни около влизането в Еврозоната. Това е неотменна част от спектакъла, като звездичките и лястовичките, които получават децата в забавачката, заради това че са успели да се харесат на учителката си. Проблемът е, че освен признаването на приходи от положителна преоценка в отчетите на притежателите на по-стари емисии ДЦК (във времето около оповестяването на повишения рейтинг), както и малко по-ниските лихви, при които българската хазна ще може да тегли кредит, трудно може да се посочи някакъв позитив за местната икономика. Просто инвестициите работят така. В условията на пазар без граници, те неизменно се насочват там, където може да се очаква най-голяма спекулативна печалба, а не където ще създадат повече или по-качествени работни места. Българските граждани вече имаха възможност да изпитат това на гърба си, в годините около присъединяването ни към ЕС, когато имаше значителен ръст на преките инвестиции, но те се наливаха предимно в имоти и финансово посредничество. Делът на ПЧИ в тези направления рязко се увеличи, достигайки 42% от общия обем през 2008 г. Така основният ефект от външните “инвестиции” се изразяваше предимно в напомпване на спекулативни балони на имотния (а и на фондовия) пазар, както и в прехвърляне на остатъчната собственост върху активите във финансовия сектор в чужди ръце, а не в създаване на по-качествени и добре платени работни места. За сравнение през същата 2008 г. инвестициите в преработващата промишленост заемаха едва 16.9% от общия обем, докато няколко години по-рано – през 2001 г. този дял достигаше 43.5%.
В този смисъл приказките за по-високи доходи трудно могат да се превърнат в нещо повече от добри пожелания, доколкото очаквания в близко бъдеще приток на чуждестранни инвестиции (заради повишения рейтинг, авторитет и пр.) вероятно ще има същата структура и поради тази причина няма да доведе до увеличаване на дела на висококвалифицираните и добре платените работни места. Това поне показва досегашният ни опит. България вече премина през един цикъл на повишаване на рейтинга, привличане на инвестиции, конвергенция, европеизация и пр., само че това не доведе до подобряване на структурата на местното производство нито пък на структурата на заетите. Достатъчно е да се отчете обстоятелството, че сега – след 12 години сближаване с ЕС – над ¾ от заявените свободни работни места са за лица без квалификация и съответно – с подобаващо възнаграждение. На този фон е наивно да се очаква, че следващият цикъл (възникващ във връзка с присъединяването на страната ни към Еврозоната) ще доведе до различен резултат: до повече инвестиции в реално производство на стоки с висока добавена стойност, до откриване на по-високо платени работни места – за инженери и консултанти, както и че българите, завършващи висше образование, ще имат реален шанс да се реализират и да получат достойно възнаграждение за труда си.
Икономическите общности не работят така. Историята не познава случай, в който движещите сили от ядрото да са си поставяли за цел да подпомагат създаването на конкуренция по периферията на общността, особено в условията на конкуренция между стопанските агенти. Целта на последните по дефиниция се изчерпва с осигуряване на пазар за техните стоки, както и с притока на евтина и квалифицирана работна ръка за бизнеса в метрополията. Това лесно може да се проследи например през структурата на търговския обмен между Германия и България. Като изключим способните и талантливи млади българи в това направление страната ни изнася основно суровини (мед и концентрати на ценни метали), а внася предимно завършен продукт. България купува автомобили, лекарства и други на които пише “произведено в Германия” и в чието създаване са включени инженери, техници, шлосери – кадри с добра квалификация и съответното заплащане. Някаква част от суровините за този продукт са с български произход, но няма да откриете подобен надпис на етикета, нито пък ще можете да посочите българския работник, който е получил висока заплата заради това, че предприятието, в което работи, изнася суровини. Миньорите получават и занапред ще продължават да получават все същите миньорски заплати, без значение дали рудата, която копаят, ще бъде заплащана в български левове или в новоизлюпената европейска валута.
На този фон може да се каже че забогатяването в „клуба на богатите“ е най-малкото под въпрос. Единственият сигурен ефект от протичащите етапи на набедените интеграционни процеси (чиито финал се явява именно включването във валутния съюз) е надуването на спекулативни балони и гарантираното нарастване на задлъжнялостта на населението. Това е характерно за всяка периферна икономика в периода на присъединяване, от една страна заради неоправдания като цяло оптимизъм, съпътстващ подобни процеси, а от друга – заради отварянето на пазарите. Навлизането на далеч по-платежоспособните купувачи от ядрото на общността в новоприсъединената територия по правило води до скок на цените на местните имоти и съответно – до рязко стесняване на перспективите за покупка на жилище пред представителите на местното население. Нарастващите цени на имотите и мъглявите обещания за светли перспективи мотивират последните да теглят кредити с все по-голяма охота, което превръща голяма част от тях във вечни длъжници. Във всеки случай предходният цикъл на интегриране у нас се разви именно по този начин. Според данните на Банков надзор само за периода 2005-2009 г. заемите за българските домакинствата са се увеличили почти трикратно – от 6.4 млрд. лв. в края на 2005 г. до 18.7 млрд. през декември, 2009 г.
Този сценарий може да се наблюдава практически във всеки ключов етап на подобни процеси, независимо дали става въпрос за първоначалното утвърждаване на четирите свободи на придвижване (на хора, стоки, услуги, капитали), или за финалния етап, какъвто се явява актът на евтаназия на националната валута и нейното заместване с евро. В периода, споменат по-горе, дълговете на българските домакинствата се увеличават от 15.9% към БВП до 29.5%. Аналогична е и картината в други страни-кандидати. Две години преди присъединяването към ЕС дълговете например на латвийските и естонските домакинства бяха сравнително малки – съответно 8.7 и 14.1 % от БВП, а през следващите четири години (в случая – до 2006 г.) тези стойности нарастват неколкократно – достигайки съответно 39.9% и 42.0% от БВП. Поемането по пътя към Еврозоната най-вероятно ще има подобен ефект, като стимул за увеличението на задлъжнялостта ще бъде и очакваното понижение на лихвите.
Понижение със сигурност ще има, точно както е обещано. Само че то ще засегне и спестяванията на българските граждани, тъй като нито една банка няма да понижи цената на предлагания от нея продукт (предимно кредити), ако не може да понижи и цената на ресурса, т. е. лихвите по депозитите на своите клиенти. Понякога се спекулира че лихвите ще паднат заради намаляването на рисковата премия (условно казано това е надценката, която търговската банка начислява върху цената на един кредит – събирана под формата на лихви и такси, като идеята на тази надценка е да покрие риска от загуба в случай, че някой от длъжниците на банката не може да погаси изцяло задължението си). Проблемът е, че смяната на портрета върху паричните знаци не е достатъчна, за да направи агентите в една периферна икономика изрядни платци. Достатъчно е да се направи съпоставка на дела на необслужваните кредити в Италия и Гърция с тези в Германия и Австрия.
Друга спекулация по въпроса за ниските лихви е темата с т. нар. „кредитор от последна инстанция“. С установяването на режима на валутен борд Българската народна банка силно ограничи възможностите си да оказва подкрепа на закъсалите банки и на практика не може да се намесва в спасяването им. С други думи по закон местните банки формално си имат кредитор от последна инстанция, но изискванията на този кредитор са такива, че те не могат да разчитат на подкрепата му, когато наистина се наложи. Поради тази причина всяка българска банка се стреми да държи достатъчен запас от пари в брой, с който да може да посрещне исканията на своите вложители, в случай че желаещите да изтеглят своите авоари станат повече. С влизането в Еврозоната това ще се промени. Банките ще могат да искат такава помощ от ЕЦБ и ще я получават гратис, поради което трупането на запас в трезори и бункери до голяма степен ще се обезсмисли. Финансовите посредници ще могат да извадят тези пари и да ги дадат назаем от който ще получават лихва. Въпросът е дали те ще са склонни да разделят тази изгода със своите клиенти. Теорията за съвършената конкуренция ни учи, че конкуренцията между банките ще ги накара да направят точно това и клиентите им ще спечелят. Същата теория, обаче, упорито мълчи по въпроса защо конкуренцията толкова години не успя да накара банките, работещи на българския пазар, да намалят таксите по изходящите преводи (не и докато не бяха принудени по административен ред – с разширяването на обхвата на регламент 924/2009). В този ред на мисли обещанията за споделяне на облагите между банковата система и нейните клиенти звучат доста неубедително.
Изглежда че влизането в еврозоната ще даде на българските граждани единствено съмнителната привилегия да теглят повече кредити, а на банките – възможност да печелят повече, за сметка на влошаване на техните показатели за ликвидност. Що се отнася до ефекта върху доходите и стандарта на живот на средния българин, по всяка вероятност голяма част от този ефект (доколкото изобщо го има) ще остане само в таблиците на Евростат и няма да достигне джобовете на гражданите. Вероятно много хора си задават въпроса защо в условията на сближаване с ядрото на общността броят на магазините за продажба на употребявани дрехи нараства. Защо е трудно да срещнеш българин, чиято заплата през последните три години се е увеличила с около 1/3, независимо че НСИ отчита именно такова нарастване… Защо броят на хората, търсещи начин да напуснат България, става все по-голям ?
Ако направим съпоставка между данните за интензивно нарастващите (според официалната статистика) доходи и тези – за миграцията, ще достигнем до абсурдния извод, че доближаването на европейските стандарти (с 12 пункта за периода на членство, както беше отбелязано по-горе) мотивира все повече българи да напуснат родината си. През 2012 г. например броят на напускащите страната лица с българско гражданство е 13’640 души. Година по-късно този брой се увеличава до 16’036 души и т. н. докато за 2019 г. достига 37’931. Изглежда меко казано нелогично, че при нарастващи заплати, увеличено търсене на работници за местното производство и уж все по-добри възможности за тяхната реализация сега нашите сънародници са приблизително два пъти и половина по-склонни да зарежат обещаващото си бъдеще в родината и да изберат нелекия път на емигранта, отколкото преди седем години. Разбира се, тревожният сигнал, който ни подават хилядите българи, напуснали страната бива размит в коментарите по темата с контрааргумента, че в същото време расте и броя на имигрантите. Удобно се пропуска обстоятелството, че делът на лицата в трудоспособна възраст при тази група е значително по-малък, както и факта, че от 37’929 души, които според НСИ са се заселили в страната през 2019 г. едва 23’555 са българи. Останалите са преобладаващо чужденци от страни извън ЕС. Гражданите на ЕС като цяло не напират да се заселват в България. Можем само да гадаем как влизането в еврозоната ще се отрази върху този процес, но, ако имаме основания да предполагаме, че ефектът ще бъде съизмерим с този – от първия етап на интеграцията, изглежда, че е по-добре да останем извън „клуба“. Като Румъния, Унгария, Полша. Като Швеция и Дания.
Ефект, който рядко се коментира и който засяга всички членове на тази общност, е загубата на суверенитет, или по-точно прехвърлянето му (в нашия случай – почти даром) към едно чиновническо съсловие, което в по-голямата си част не се избира, а се назначава при това по доста непрозрачен начин. Хората рядко си дават сметка, че отказът от правото на независима национална валута е като да дадете ключа от квартирата, в която си държите парите, или пък да посочите чужда сметка, в която да се прехвърлят всичките ви спестявания, и по която ще постъпват бъдещите ви доходи. Това означава, че титулярите на тази сметка ще могат да се разпореждат с авоарите в нея по свое усмотрение (например да купуват дълговете на закъсали правителства), или пък просто да я замразят с благовиден предлог. Този отказ означава, че, дори когато народът на една страна-членка (като например Гърция) или пък конституционен съд на друга (като например Германия) не е съгласен с решенията на титулярите от администрацията, те ще бъдат изпълнени без възражения. Администрацията на Съюза не позволява на ничий интерес да бъде поставен над нейния. Просто администрациите работят така.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.