България История

ЗА ТЕЗИ, КОИТО ПРАЗНУВАТ 9 СЕПТЕМВРИ

Споделете в мрежата

АВТОР: РУМЕН ДЕЧЕВ

Техният брой намалява, но все още съществуват. За тях в пълна степен важи сентенцията, която изрекъл Талейран. „Нищо ново не са научили и нищо старо не са забравили“. Те празнуват своя 9 септември, когато десетки хиляди хора страдат за избитите, измъчвани и прокудени от домовете си близки. Тяхната ограниченост е невероятна, а липсата на човешко чувство шокираща. Те твърдят, че издевателствата след 9-ти били “законно” отмъщение за претърпените страдания… Наскоро по БНТ гледах документален филм за живота на Дорина Илиева, дъщеря на известен за времето си журналист, широко скроен човек, женен за руска дворянка. Членувал, както много български ителигенти тогава, в Демократическата партия. Партия, противопоставяща се на фашизма и противник на съюза с Германия. Вероятно си е мислел, че дори при комунистическа власт няма да има проблеми. Само така си е мислел. Един ден го измъкват от къщи и близките му никога повече не го виждат. Жена му и младата му, изключително красива дъщеря започват да го търсят. Пишат писма до всички инстанции, молят за помощ. Резултатът – прибират и дъщерята, държат я пет дена гола в студеното мазе на милицията, всеки ден я пребиват жестоко. На кому е било нужно това? Отмъщение за какво е било? Дорина оцелява, защото е млада. Успява да се ожени за английски дипломат от посолството в София и след големи перипетии да напусне България. На остров Мавриций, където съпругът й става съветник на президента, над 20 години се занимава с благотворителна дейност, обгрижвайки хора в тежко неравностойно положение, изграждайки с много талант и енергия местната система за социална защита. Награждават я с ордена на Британската империя. Тези, които честват 9 септември, замислят ли се над хилядите подобни случаи, резултат от “техния празник”. Могат ли да изпитат чувство на съпричастност, на вина? Или нямат този духовен спектър?

И все пак бил съм свидетел, някъде искрата на разкаянието мъждука. Имах навремето колега, комунистически професор, Трифонов се казваше. Не сме били приятели, даже веднъж участва в много груба провокация на стари партийци срещу мен. Но после дойде и ми се извини, имаше някаква съвест. Видях го доста години след 10 ноември. Разказа ми следното си преживяване от годините на “борбата”. Като ученик в гимназията бил ремсист. Някъде 1943 г. арестували цялата партийна и ремсова организации в градчето. Затворили ги в училището и почнали разпити. По цял ден чували викове на бити хора, още тогава в килията били “умрели от страх”. На третия ден дошъл и неговият ред. Изправили го пред комисията, която провеждала разпита. Застанал отпред и целият треперел. Начело на комисията бил военен, майор. „Помня го като сега – ми разказва Трифонов – погледна ме с един безкрайно уморен поглед, явно две нощи беше провеждал разпити. Аз бях много слаб тогава – продължи бившият ремсист – и сигурно съм представлявал тъжна гледка след двата дни в ареста“. Майорът задържал уморения си поглед на него, после казал: „Ей, момче, ти какво правиш тука?” Пак замълчал, на Трифонов му се сторили часове, и се обърнал към фелдфебела: “Пускайте го да си ходи!” После пак към него: “И повече да не съм чул, че се занимаваш с глупости!“ Сащисан Трифонов си тръгнал, едвам влачел краката си. „Той разбра, че няма да издържа боя, щях да умра – ми каза Трифонов – Спаси ме, този човек ме спаси.“ Сигурен съм, че на малко хора е разказал случая с майора, но той е стоял в душата му и го е тормозел. “Попаднал си на човек”, казах му. “Да, беше човек, спаси ме. Бях много слаб, нямаше да издържа, той го разбра.” Знам много такива случаи. Знам, макар и много по-малко, когато човещината са проявявали комунисти. Като известният поет Добри Жотев. Лежал в Софийския затвор. Със съкилийника му, родом от Македония, успели да избягат. Добрали се до сръбски партизански отряд. Веднъж докарали в лагера четирима свещеника. Щели да ги разстрелват, комунизмът не търпи религията. Командирът наредил на четирима партизани, сред които и Добри Жотев, да се строят пред свещениците за изпълние на “присъдата”. Каква присъда? За каква вина? Вината, че си свещеник? Когато заповядал “Огън”, се чул залп, трима от свещениците паднали убити, а този пред поета останал. Добри Жотев не стрелял. Командирът извадил пистолета си, за да убие него. Тогава съкилийникът от Софийския затвор се хвърлил върху ръката му. “Остави го, командире, он е поет” Командирът се втрещил “Он е поет”?, но го оставил. За разлика от великодушният майор, спасил Трифонов, Добри Жотев рискувал живота си. Това е велико! Хубаво е да си спомняме не за 9 септември, а за тези прояви на човешкото в трудна ситуация. Те ни дават надеждата, че имаме бъдеще.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.