АВТОР: МИЛЕНА ВЪРБАНОВА
Това е въпрос, над който отдавна разсъждавам. Под една от последните ми статии го задава в коментар и мой постоянен читател. Този въпрос обсъждахме с поета Георги Ангелов, собственик и редактор на сайта „Литературен свят“.
Ще отговоря на този наистина изключително важен въпрос, с който никой досега не се е занимавал, в няколко абзаца:
София, със старинно име Сердика, е прадревен град, един от най-старите градове в Европа и света. Днешните й жители обаче имат твърде малко общо както с населението, което е основало града – сердите, достоен тракийски народ, така и с обитателите му в римската епоха. Можем със сигурност да твърдим, че и населението на средновековния Средец, седалище на комит ( висш царски чиновник, управител на област ), е коренно различно от това, което се установява в него след Освобождението, подир Деветосептемврийския преврат и след 10 ноември 1989 г., когато бе премахната клаузата „софийско жителство“.
Ако от Античността до падането на България под турско иго, в населението на Сердика – Средец е съществувала естествена приемственост, от 15 в. до 1878 г., тя е била пресечена и профилът на жителите, етническият и социалният им състав, коренно са се променили. Голяма част от средновековната българска аристокрация на Средец е избита от турците, друга част е намерила спасение в емиграция или в бягство и анонимен живот в малки селища в България, където се е сляла с народа и се е претопила. Във вековете на турското робство София е обитавана от голяма маса турски заселници, от евреи и от цигани, за които Турската империя широко отваря българските земи за усядане през 16 и 17 в., защото са крепители на нейната власт – и което е най-унизително – от примирено българско робско население, обслужващ персонал на едрите и дребните турски аги. Личните бунтове на храбри български младежи, обявени за светци, като Никола Нови Софийски и Георги Нови Софийски ( които впрочем не са от София, а съответно от Янина и Кратово ), не опровергават, а подчертават общото правило – през вековете на турското робство София е град, в който битува апатична рая. Това е нейният дух, формиран в продължение на петстотин години, а духът на едно селище остава непроменен векове подир политическите и социални катаклизми, разтърсващи земята, в която то влачи робския си живот. Фактът, че апостолите от Гюргевския комитет игнорират София като възможен център на революционен окръг, говори ясно за мъртвилото в града и за изгубения му български характер. Защо Левски е отведен, съден и обесен в София? Защото турските власти са били убедени в пълното бездействие на българските жители на града. Софийското население няма осезаем принос в създаването на българската възрожденска култура и национално-освободителните борби.
След Освобождението София е избрана за столица не защото е най-буден, най-красив или най-европейски български град, а защото се намира в центъра на Санстефанска България, тоест по външен, неотнасящ се до някакви заслуги на населението й признак. Турските поселенци спешно се изнасят, но и след тяхното заминаване остават белезите на грозната ориенталщина и липса на буден български елемент в жалкото селище. Слуги, каруцари и теляци в минералните бани – това е маята на София, пренесена в Третата българска държава. Екатерина Каравелова в своите спомени, красноречиво описва вида на схлупената, кална, едва единайсетхилядна паланка, в която е принудена да заживее като съпруга на държавен деец след Освобождението.
Разбира се, в новата столица нахлуват будни българи от всички краища на Княжество България, Източна Румелия и останалата в турска робия Македония. Градът много скоро придобива великолепен европейски вид, създава се интелигенцията, творческата интелектуална прослойка на нова България, чиито „отпушени“ съзидателни възможности далеч надминават потенциала на тогавашна Европа. Но едновременно с това София е залята и от компрадорската мошеническа паплач, дворцовите послушници, националните отрицатели и откровената чужда банкерска агентура и пета колона ( същата, както и днес ), под чието влияние се формират правителства и на които дължим националните катастрофи на страната ни.
След световното преразпределение подир Втората световна война, българските тоталитарни режими посичат националната интелигенция, естествен водач на народа и я заменят с привилегирована каста от послушници и бездарници, които се настаняват на хранилка в София. Деветосептемврийските палачи с целите си фамилии прииждат в столицата и заемат жилищата на избитите или заточени врагове на новата комунистическа власт. С индустриализацията на страната, огромни маси от бивши селяни, чиято земя и препитание са отнети с престъпното унищожение на българското село, се преместват в градовете и на първо място в столицата, като работници в промишлените предприятия. За да си осигури „социална опора“, Тодор Живков въдвори института на „активните борци“ не на доживотен, а на потомствен принцип – и тия тъмночервени крепители на социализма, от които се формира неговата върхушка, се настаниха в централните райони на София и в престижните китни селца – предградия около нея. По-късно те се превърнаха в тъмносинята кохорта на евроатлантизма, защото никога не са били движени от идеологически убеждения, а само от див консуматизъм и зверска жажда за власт.
Описаните вълни, завладели София в периода на социализма 1944 – 89 г., не допринасят в никакъв случай за нейното интелектуално израстване и оформяне като водещ национален център. Напротив, столицата бе напълнена с невежествена социална вата, безхарактерна, безлична и послушна на властващия в момента режим, какъвто и да е той. Тодор Живков, който установи позорната институция на „софийското жителство“, правеше изключение за заселване в София единствено за работници в Кремиковци и за ватмани в градския транспорт. Останалите обществени категории българи можеха да се сдобият с бленуваното жителство само ако направят личен компромис с житейската си съдба и се бракосъчетаят със „софиянец“. Дори и в този случай „софийско жителство“ се получаваше след пет години. Всичко това показва с какви типажи бе населена София и каква изкуствена яма бе изкопана между нея и останалата земя на Майка България. Едва ли това е станало случайно – „от недомислие“. Столичното население трябваше да бъде удостоено с някакви илюзорни морални привилегии, за да бъде държано в послушание. Трябваше да бъде безкрило, безгласно и консумативно. Ето защо София бе първият български град, в който като социална прослойка, още във времената на соца, се появиха „клиентите“ и лумпените.
След 10 ноември и премахването на бариерата „софийско жителство“, София скоростно набъбна до над два милиона постоянни жители, сиреч една трета от населението на България. Това е единственото селище в страната, в което през всички сезони по улиците можеш да видиш приличен брой млади хора – етнически българи – учащи и работещи – на фона на недъгавите старци, блуждаещи в останалите градове. За селата да не говорим, там бели хора, пък били те и осемдесетгодишни баби и дядовци, почти не се срещат.
Тези млади и по-възрастни „софиянци“ – поставям понятието в кавички, защото става дума за сборище от всички райони на страната, а не за оформено традиционно население – поради крайно разнородния си състав, са непричастни, както към проблемите на столицата, така и към участта на държавата. Те не са емигрирали, те живеят и работят в България, но не се чувстват българи. Дори на фона на общото равнодушие и безчувственост към родната страна на българското младо поколение, „софиянци“ се открояват със своя нихилизъм и дори враждебност към Отечеството. Те обитават някаква дигитална химерическа чужбина, оградена с кристални стени и похлупак, но намираща се все пак в рамките на досадната българска действителност. Те носят бремето на българския си произход като унизителен товар и се стремят да се абстрахират от него. Да го забравят. Това са служители в държавната и общинска администрация, в големите български и чуждестранни фирми, работещи в сферата на услугите ( прикритие на шпионажа ), в адвокатските и нотариални кантори, в сороските НПО-та, в агенциите за дивашка разпродажба на евтина българска земя на чужденци. Това са активисти в партийните централи. Това са банкови чиновници и аферисти. Това са ресторантьори и хотелиери. Това са т.нар. „нови интелектуалци“, сороски плазмодии, почти винаги накачулени с научни титли, срамни дрънкулки, получени не за културни заслуги, а за отцеругателство и майкопродавство. Това са мисири в „големите телевизии“, проамериканските издания и звената за „проучване на общественото мнение“. Това са шефове на културни институти. Това са IT специалисти, компютърни придатъци, някакво ново, роботизирано, неграмомотно и малоумно човечество, форматирано с оглед бъдещия електронен концлагер, което пише името си с правописни грешки и не знае кога е основана България, но гледа високомерно света от висотата на модерната си професия и на петцифрената си заплата ( в доста от случаите ).
Такъв е обликът на обитателите на днешна София. Нито една от изброените категории не е свързана с благородния труд, който създава материални и духовни ценности. Това са роби на консумативното общество, заети с разнороден антибългарски алъш-вериш. Сравнени с жителите на останалите части на България, те получават огромни доходи, законни и незаконни.
И никога няма да ги загърбят, за да участват в протестни или – не дай, Боже – революционни действия срещу статуквото. Това статукво напълно ги удовлетворява.
Дори когато обитават панелка в бедняшките квартали – Люлин, Обеля, Надежда и Младостите – жителите на София се чувстват облагодетелствани спрямо останалите българи. Осъзнават се като „почти равни на западноевропейците“ – достойна самооценка.
А какво да говорим за мамините синчета и дъщерички на олигарсите, които също се смятат за столичани, притежават дворци в Бояна, Драгалевци, Бистрица и патрициански апартаменти в центъра, паркират ферарита и мазератита край луксозните кафенета – и България им е през оная работа? Тях ли чакаме да излязат на протест? Те не само не са българи, те презират цялото човечество, нищо че дедите и бащите им са били момчета за мръсни поръчки в ДС, преди да станат милиардери – в една единствена нощ.
Кога човек се вдига на бунт? Когато е доведен до пълна нищета, когато е накърнена човешката му чест или е заплашена неговата нация и държава. Материалните потребности на голяма част от софийските жители донякъде са задоволени, на малка част – даже презадоволени – а понятия като чест, нация и държава, очевидно не ги интересуват.
Някой ден ще напиша и ще защитя докторска дисертация на тема „Защо София няма нищо общо с България“. Ще добавя и необходимата статистика. Но засега ще спра дотук.
София не обича България. София е на нож с България. Това е духът, с който е пропит тоя град. Дух, с който се заразяват всички новопристигнали негови жители. Изразът на Боко Тиквата „ЛОШ МАТ’РЯЛ“ тук е съвсем на мястото си. Ще го изплагиатствам. Този „лош мат’рял“ е подбиран в течение на десетилетия.
Защо ли? Защото от падането на България под турска власт насам, ние не сме имали българска държавност, а по-късно не сме имали и национално правителство, чийто приоритет са осъзнатите, талантливи и отговорни пред народа граждани. Умишлено са селектирани само послушници и продажници.
И тая линия – може би с известен хиатус в периода след Освобождението – доведе до пълна подмяна на значението и ролята на столицата.
Има паразитни растения, които издават тежък дъх на мърша. Такъв израстък е София. Такъв тумор. Софиянци, живи мъртъвци, имат колосален принос в унищожението на България. Почтените хора в София – тях винаги ги има – са прекалено малка част от общия брой на жителите и не са в състояние да облагородят мрачната злотворна атмосфера в града.
Ако България иска да пребъде в бъдещето, тя трябва да се отърве от тая обвеяна с негативна енергия столица. Да я погребе като торище под грамаден земен насип, както София някога погреба 166-те си животворни минерални извори – страшен, непростим грях пред природата.
Да изберем нов главен град на Отечеството – това не е някаква маниакална идея, а начин да променим вектора на нашата карма. Държавите неслучайно сменят столиците си – така историческото им развитие взема друго направление.
Малък град, без гета, с ограничен достъп на чужденци – само в рамките на дипломатическите мисии. Гнездо на творческата интелигенция. Град на мислители. Град с чисти улици, изящни невисоки сгради и паркове. Семеен град. Град за отглеждане на деца. Нямаме такъв град, но ще се наложи да го построим в не толкова далечно бъдеще.
„Вервам ли си“? Не, убедена съм.
За разлика от човешкия индивид, държавата може да смени болното си сърце, без да се подлага на прекалено рискована, животозастрашаваща операция.
Родино, нужно ти е здраво, младо силно сърце! Сърце, непоразено от паразити! Сърце, което те обича! Сърце, което бие за теб!
Колкото и предизвикателно да звучи този призив в днешния момент, той скоро ще се осъществи!
