АВТОР: ЯНА ВОЙКОВА
Който все още не е успял да изслуша онзи симпатичен запис от срещата на Националния съвет на ПП от преди около пет месеца, има щастието да го изживее в реално време. Аз нямам намерение нито да ви го преразказвам, нито да ви предлагам уж “извадени от контекста” цитати, това е нещо, с което човек трябва да се запознае от първо лице и по възможност в целия му, близо 5-часов блясък.
Подобен запис, разбира се, не бива да се възприема като нещо революционно и невиждано досега. Особено в политическия живот. Но пък е полезно такива откровености да се изваждат на показ, за да могат почитателите на конспиративни теории да се сдобият с поне малко достоверност. Или пък тъкмо обратното — да могат възпитаниците на демократичния култ, идващ от Запад, да заобичат неолибералната догма още по-силно. За обединение на нацията в името на общия интерес и дума да не става. Все пак този интерес далеч не е общ, няма изгледи и да бъде.
Трябва да призная, че бях меко казано озадачена, когато започнах да чувам и чета налудничави твърдения като това, че било нормално ръководители на държавни служби да се съгласуват с Посолството и посолствата, че прогресивните младежи от ПП са дошли съвсем честно на власт, но просто направили коалиция, която не ни харесва, че някои наши съграждани, закърмени с безглутеновото мляко на модерния либерализъм не успели да намерят нищо тревожно в този запис, а напротив, той събудил още по-дълбоко уважение към новите спасители на клетата ни родина.
Ами явно не са слушали внимателно или просто страдат от притеснително къса памет — май точно мафиотския модел Борисов се опитвахме да свалим на няколко пъти и то с невиждано за страната ни гражданско обединение и постоянство. Нещата днес изглеждат другояче — голяма част от свободомислещите демократи, с които рамо до рамо скандирахме “оставка” през 2013г. и 2020г.-2021г., изглеждат омагьосани от ерудираните лингвистични конструкции на чуждопоклонниците К. Петков и А. Василев, които говорят на нашия език толкова неестествено, че да ги слушаш дори една минута коства огромни когнитивни усилия.
Както разбрахме от прословутия запис на Радостин Василев, а и от последвалото им управление през изминалите месеци, политическата мисия на евроатлантическите поданици от така наречената “сглобка”, е да подчинят България в абсолютен и безвъзвратен смисъл на Брюксел и Вашингтон под красивата илюзия за нормалната европейска държава, където няма домашно насилие, няма ненавист към маргинализирани групи, няма замърсяващи околната среда индустрии, няма руски шпиони в расо, и всички сме в клуба на богатите, искаме или не, но пък където приказката за стълбата е облечена във вълшебната притча за меритокрацията — ю кен мейк ит иф ю трай, или казано по друг начин — всеки може да достигне върхове, стига да работи.
Ами…не точно и не винаги. Социално справедливата мечта, която чичо Сам продава навред от десетилетия е като холивудски филм — звучи прекрасно и много вдъхновяващо, но когато стигнеш до финалните субтитри, реалността те приземява толкова скоростно, че чак те заболява физически. Далеч нямам предвид, че трябва всички да спрем да работим и полагаме усилия да постигнем повече, напротив, но меритокрацията се нуждае от определени обстоятелства, за да функционира, не всички от които зависят от това колко усилен труд полагаш.
Но да се върнем на записа, ротациите, дивите прасета, и верните читатели на бастиони на съвременната (не)зависима журналистика като Капитал и Дойче Веле. Шокиращо и по-скоро тревожно е постоянно да ставаш свидетел на лицемерието и арогантността, които тези благородници излъчват с несдържано високомерие. Като се замисля, обаче, няма логика да очакваш нещо различно от хора, които живеят в една паралелна България, или по-скоро София.
Те без проблем могат да си позволят реномиран гурме обяд в някое хипстърско заведение около жълтите павета, и да пият коктейли на булевард Витоша насред цялата пошлост и порнография, в която спасителните лодки, закотвени в правителството превърнаха столицата ни през последните 20 години. Това са хора, които дават мило и драго да живеят във вакуумирани кибритени кутийки насред тонове бетон на стойност близка до средната работна заплата. Нищо че няма нито улици, нито въздух, нито зелени площи, важното е да са в затворен комплекс, далеч от гадните неуки селяни-терористи, които все са недоволни от управлението и които не спряха да затварят булеварди срещу някое измъчено кюфте и една-две смачкани рубли.
Добре дошли в съвременния град, градът-държава, в който се носят ароматни благоухания на урина, примесени с меките газове на лъскави джи-ти-ар-и, изтънчено крафт пиво и парещи мекици за по четири лева. Спокойно, те не са за такива като вас — крайнодесни, нетолерантни и ограничени, патриотари-путинисти, които съвсем случайно отричат и науката.
В градската култура на развратения европейски регрес няма място за инакомислещи. Тя приема само привидните интелектуалци, онези нежни поддръжници на джендър-афърминг медицината, чието съзнание е така прилежно изпрано, че виждат пропагандата на кремълския октопод навсякъде: в биологията, в историята, в науката, в хладилника, под леглото.
На Витоша, Шишман и Дондуков вече няма място за култура — тази дискретната, изтънчена и класическа култура, която не крещи в лицето ти, не те обижда, че си хомофоб и расист, само защото все още твърдиш, че мъжете не могат да бъдат жени и, че педофилията е ментално отклонение.
Там има място само за пропагандните послания на “Хага”, за извисената лирика на Папи Ханс, за физическата тъга на Георги Господинов, за напоените с хуманност писъци на София прайд.
Знаете ли, проблемът не е в крафт бирата или мекиците. Проблемът е, че само 20% от населението могат да си ги позволят, докато останалите 80 живеят в постоянен апокалипсис на недоимък, нищета и несправедливост, които най-естествено ги тласкат към всякакви идоли, брадъри, и готвачи, за да притъпят болката от социалната клоака, в която са натъпкани.
Още с възторжената си, възбудена поява на политическата ни сцена, на много българи, ПП ни се сториха ту гуд ту би тру, или поредните шлифовани дейци на народното дело, дошли да “оправят” България. За ПП това “оправяне” се изразява в излекуването на страната ни от болното й комунистическо минало и позорната историческа връзка с Русия, в увиването й в усмирителната риза на Истанбулски конвенции, куиър теории и драг пърформънси за 4-годишни, в борбата с необуздано ширещата се “дезинформация” и в абсолютното подчинение на огризките от удушената ни и без това икономика на европейски съюзи и трансатлантически организации.
Невероятна гротеска.
На България това, което трябва да й се оправя, са най-вече просташкия манталитет и робското съзнание, обладали както населението, така и тъй наречения ни политически елит. Не й пречат паметниците, църквите, конституцията, националния празник, българския лев, руските автомобили. Не й пречат дори и скъпите коли с украинска регистрация. Пречи й това, че българите сме наематели в собствената си държава, че ние винаги идваме на второ, трето и десето място след американски, брюкселски, мафиотски, службогонски и всякакви други интереси, че една шепа хора се отглеждат като в парник, докато останалата част от населението все са наказани да стоят отвън на студа.
Уморих се от всякакви царе, реформисти, атаки, възрожденци, племенни народи, продължителни промени, демократични Българии, които само печатат празни обещания, за да се докопат до властта, а после изведнъж рязко ги обзема амнезия и излиза, че трябвало да “правим тежки компромиси” и да “поемаме огромни рискове” в този тъй “сложен”, “мърляв” и “мъчителен” геополитически контекст.
Не, не искаме Русия на Путин, не искаме да ни затварят по затворите, само ако дръзнем да изразим несъгласие с официалната власт. Не искаме БКП и “от всекиго според възможностите, всекиму според потребностите”. Обаче западният модел демокрация все повече започна да прилича на авторитаризма на Изтока, примесен с елементи на тотална морална деградация.
Всички искаме демокрация, но тази истинската, в която политиците работят за интересите на собствения си народ и когато хората кажат “вървете си, не ви искаме”, техният глас се чува. Всички искаме демокрацията, в която всеки, който иска да бъде различен, има това право, но не и превъзходство над мнозинството и привилегията да налага насилствено новоговор. Не искаме фашизоидната демокрация на съвременни борци за класова справедливост като фон дер Лайен, Макрон, Байдън, Сунак, Трюдо и младите им мажоретки като Сана Марин и Кая Калас.
Не искаме нормална европейска държава, в която правителството те насърчава да се евтанизираш, ако си достатъчно депресиран или беден, а ментално разстроени психолози предписват хормонална терапия на деца и експериментират с репродуктивните органи на объркани тийнейджъри. Не искаме авторитетни организации като ООН да нормализират педофилията, а други да я наричат с абсурдни евфемизми. Не искаме да слушаме как трябва да се противопоставяме на мъжкото бяло превъзходство, докато бели мъже с перуки изнасилват жени в затворите, защото днес всеки притежател на пенис е достатъчно само да заяви, че се намира в грешното тяло и моментално се превръща в културен и политически идол на свободата на себеизразяването, толерантността, прогреса и демократичните ценности, чиято смелост вдъхновява всички. Не искаме антиутопия, в която фашизмът охотно се преоблича и ревизира като сложен отрязък от историята, за да се впише в настоящата политическа обстановка.
Не искаме нормална европейска държава, където арогантни дечица с лилави коси от заможни семейства се лепят по улиците и музеите, докато родителите им прелитат от континент на континент с частен самолет, а после ние трябва да плащаме такса “въглероден отпечатък”, за да убедим себе си, че сме достойни и отговорни граждани. Не искаме нормална европейска държава, където самозванци с чаровната професия факт-чекъри потъпкват свободата на словото и правото да имаш различно мнение, уж за да ни избавят от човешката ни уязвимост към манипулации, а държавният апарат гради все по-мощен Паноптикон около всички, които се осмелят да се опълчат на официалния наратив.
Искаме нормална българска държава, където българите не сме със “затихващи функции”, където политиците ни не са безгръбначни и безхарактерни послушници на всякакви посолства, служби, международни партньори и съюзи, и където държавата ни не е отдадена на вечна концесия, от която дори на трохи не можем да се надяваме. Искаме нормална българска държава, чието участие в международни договори не означава елиминирането на всякакъв вид суверенитет — политически, военен, икономически, финансов, социален. Искаме нормална българска държава, където София и Тополовград изглеждат еднакво приветливо, и жителите им имат достъп до еднакво качествени образование, здравеопазване, транспорт, култура, и работа. Искаме нормална българска държава, където младите поколения се възпитават в уважение към историческото ни минало и националната ни идентичност, а не в любов към ТикТок и Инстаграм.
Навярно помните как по време на протестите срещу кабинета Петков през лятото на 2022, тези от нас, които искахме оставка на правителството бяхме набързо обобщени в образа на невежите крепостници, които не виждат полза от изучаване на световна история и в частност на Древен Рим, докато онези от другата страна на барикадата, умните и красиви симпатизанти на нелепо усмихнатия канадец, бяха представени като млади семейства с деца и хубави професии, които искат по-добро бъдеще? Май това противопоставяне не беше случайно. Именно то позволява на узурпаторите на властта да прокарват предложените, намекнатите или направо наредени им политики от Посолството и посолствата, коя от коя по-вредни за историческата ни памет, за икономическата ни независимост и благосъстоянието на нацията ни.
Държавата ни ще се събори от проблеми, но решения нямаме. Масовото негласуване по-скоро работи в полза на системата. Мирните протести са неудобни понякога, но не й пречат особено. Гражданска война и насилие категорично не смятам, че са отговора. Повсевместна блокада на държавата и гражданско неподчинение може би имат шанс, но вероятността това да се случи е крайно ниска, защото какво ще се промени, нали?
Все се чудя къде е пределът на българското търпение, за който анализатори и политолози говорят от време на време. Имаше много кандидати за този предел, особено през изминалите месеци, и въпреки всичко ситуацията се влошава. Не са ни виновни посолствата, нито продажните ни политици. Виновни сме ние, че продължаваме удобно да се въргаляме в примитивния си нрав и начин на мислене.
Бедни сме били. Обаче бедността не е оправдание да говориш и пишеш неграмотно на собствения си език, да ходиш на театър облечен като за фитнес, да се държиш така сякаш целият свят ти е длъжен, да даваш подкупи, докато крещиш в каква скапана държава живееш. Мизерията и недоимъка също не са оправдание да говориш на “ти” на хора, които не познаваш, да налиташ на бой, защото някой те е излъгал, че ти си винаги с предимство пред другите, да се перчиш с нова кола на кредит, докато живееш под наем.
Съмнявам се пределът да дойде дори, ако електроенергията поскъпне с 200% и започнем да вечеряме на свещи. Тогава пак ще намерим някоя далавера, някоя задна вратичка да заобиколим системата, която ще ни позволи да продължим жалкото си живуркане по старому.
Закривайте България. Ако някой се сети да си я потърси, ще му дадем остатъците от овчедушието, с което сами я погребахме.
Откриването на 49-тото Народно Събрание на Денков-Габриел, вече по-известно като “сглобката” и “не-коалицията”, бе посрещнато с бурно неодобрение от много граждани. За жалост, гласът на българите е последното нещо, което има значение в нашата държава
