Автор: Проф. Николай Томов
„На 6 ноември президентите на Азербайджан и на Руската федерация и министър-председателят на Армения подписаха споразумение, което предвижда пълно преустановяване на огъня и прекратяване на всички военни действия в зоната на конфликта в Нагорни Карабах.“ Тази новина, очаквана или не, би трябвало да се приеме от всички с облекчение. Та нали се отбелязва края на един шестседмичен конфликт, пореден такъв в Южен Кавказ, записал в аналите си нови военни и цивилни жертви. Оказа се, че нещата не стоят така. Особено когато се пречупят през погледа на преките и странични участници в конфликта.
В Армения подписването на примирието доведе до политическа криза. Протестиращи влязоха в парламента и сградата на правителството веднага след като научиха за него. Ден по-късно хиляди заляха улиците, настоявайки за оставката на министър-председателя Никол Пашинян. На тяхна страна застанаха множество опозиционни партии. Последваха сблъсъци, арести …
Пашинян нарече решението да подпише примирието „изключително болезнено“ и каза, че го е взел след подробен анализ на ситуацията непосредствено след като азербайджанските сили завзеха ключовия град Шуши в Нагорни Карабах и напредваха към столицата на региона Степанакерт.
Реакциите в Баку също не бяха единодушни. Празненствата по улиците на столицата свидетелстват, че има сериозна масова подкрепа за официалната теза на правителството, която определя подписаното споразумение за победа. Президентът на Азербайджан Илхам Алиев дори определи примирието като „капитулация“ на Армения.
Опозиционните партии, обаче, са скептични. Те считат споразумението за „неприемливо“, защото е сключено без консултации с парламента, политическите партии и гражданите, обявено е в 4 часа сутринта и най-вече нарушава конституцията, защото позволява на чуждестранни войски да бъдат разположени на територията на Азербайджан.
Какво точно предвижда споразумението?
- Азербайджан да запази териториите в Нагорни Карабах и околните райони, завзети по време на конфликта, след които и град Шуши.
- Столицата Степанакерт остава под арменски контрол и ще бъде свързана с Армения през Лачинския коридор, (водещ от Нагорни Карабах, през Азербайджан, към арменска територия).
- Армения освобождава и връща на Азербайджан всички територии, които не са в състава на Нагорно-Карабахската автономна област през съветско време и сазавзети през 90-те години на миналия век.
- Азербайджанските бежанци, напуснали Нагорни Карабах през 90-те години, да могат да се завърнат в региона.
Тук стигаме до третия участник в разрешаването на конфликта, който макар и не пряк формално, е всъщност основен и дори водещ – Москва. Член 3 от споразумението предвижда руски контингент от 1960 военнослужещи с леко стрелково оръжие, 90 бронетранспортьори, 380 единици автомобилна и специална техника да охранява Лачинския коридор и останалите линии на съприкосновение в Нагорни Карабах. Срокът е определен на пет години, с автоматично продължаване с още толкова, ако никоя от страните не се обяви срещу това.
Именно към тази мироопазваща роля, и руското военно присъствие, следва да се фокусира вниманието на наблюдатели и анализатори на Нагорни Карабах. Като споразумението за прекратяване на боевете да се разглежда в два аспекта (от гледна точка на Москва) – тактическа и стратегическа.
В тактически, краткосрочен план Москва би била доволна, ако правителството на Никол Пашинян (считано за про-Сорос), вследствие на вътрешното недоволство и протестите в Армения бъде свалено от власт и бъде заменено от проруски настроен кабинет.
В тактически план е и факта, че с преустановяването на военните действия изчезва, поне засега, кошмарното за Русия „видение“ как турско и НАТО влияние достига до бреговете на Каспийско море.
По-интересен е стратегическият аспект. При него следва ясно да разграничим два процеса – противоположни и заредени с много потенциална конфликтна мощ,.
Единият процес е свързан с бляна на Ердоган за възродена Османска империя, включващ и създаването на географски полумесец в Южен Кавказ, който оформя един ислямски пояс, минаващ през Дагестан и завършващ в руския Краснодарски край. А Турция всъщност бе и е опосредствен (чрез Азербайджан) основен участник в шестседмичния конфликт, осигурявайки логистична подкрепа и доставяйки военна техника и наемници от средите на Ислямска държава.
Вторият процес е с източник Путин и немаскираната му мечта да възвърне (ако и доколкото е възможно) руското влияние в старите предели на СССР и на империята преди това.
Противоборството между тези два процеса, под погледа на другия важен потенциален, макар и неактивен засега, участник – Иран, ще определя до голяма степен бъдещото развитие на събитията в този конфликтен кавказки регион.
Николай Томов
