Автор: Росен Карпузов
Вчера Вера Иванова публикува в свой пост трудностите в отглеждането на своя син, който поради лекарска грешка е белязан за цял живот да бъде обгрижван, зависим от чужда помощ и без помощта на държавата за него. Този пост в мен породи множество изводи, но и повдигна съответни въпроси. Първо споделих това на моята стена във Фейсбук, където моментално изчезна поста. Странно как, но факт. Копирам пълния текст на Вера, след което ще пресъздам това, което написах и във Фейсбук.
Vera Ivanova
Борбата на детето ми за живот започна още по време на раждането преди 25 години. След нормална и безпроблемна бременост, една лекарска грешка беляза живота му завинаги. Съдбата не го попита дали иска, нито него, нито мен, просто ни даде този сценарий. Не е питала и другите майки, като мен, с които съдбата ни събра завинаги. Ще пропусна подробности за кошмарните дни и нощи, месеци, години преживяни на ръба между живота и смъртта. Няма да пропусна да благодаря на съдбата за истинските майки до мен.Този пост е за вас момичета ! Благодаря ви, че ви има
Отгледах детецата си сама и оцеляхме, въпреки държавата. Преди 10 години беше първият ми сблъсък с институциите. Потърсих помощ и закрила от институциите, но получих поредния удар под кръста. За социалните, за съда, за прокуратурата, за полицията – синът ми не беше човек, нямаше права, нямаше нищо. Съдбата ми беше подготвила следващия сценарий. Рак в напреднал стадии с метастазии и всички екстри. Шокът от диагнозата не продължи дълго, нямах избор и врееме за губене. Дани беше на 15г. и знаех,че без мен е обречен. По време на престоя ми в болница, детето ми с увреждания беше жестоко пребито от собствения му баща пред очите на малката му сестра .Тогава институциите се изгавриха с болките и страданията на децата ми. Закрила на детето, тази пародия на системата, смаза децата ми и вместо тях, защитиха насилника им, а за мен поискаха медицинска експертиза със задание колко живот ми остава. Обвиниха ме, че съм безотговорна майка и не съм подготвила децата си за смъртта ми. Всичко това се случи, защото укриха сигнала ми за насилие и не предприеха нищо, за да защитят детето ми. Нали е с увреждания, не може да говори и да се защити. Защо да не го смачкат, пък и децата, като него не са желани от системата им. Проявиха нездрав интерес към здравото ми дете с предупредителен протокол за отнемане, но и защото не спрях да пускам сигнали срещу тях и мислеха ,че със заплахи и репресии ще ме принудят да мълча. Не им се получи, обявих гладна стачка по време на химиеторепията си срещу тях и така започна моята лична борба срещу системата. Баща им, насилникът, получи присъда, едва когато Дани навърши пълнолетие и се отърва от лапите, на така наречените отдели „Закрила на детето“. Така започнах да организирам протести и съдбата ме срещна с истинските майки, с които до ден днешен сме на площада и се борим за достоен живот на хората с тежки и множество увреждания, като нашите пораснали и оцелели деца, въпреки системата. В началото на протестите бяхме много, с течение на времето останахме тези, на които каузата е в сърцата ни. Властта през 2016г., след един от простите, на принципа разделяй и владей, разреди редиците ни – с пари естествено, само за децата до 18 години. Навършилите пълнолетие ги обрекоха на бавна и мъчителна смърт с пенсия от 136, 52 лева. Така, голяма част от майките се отказаха на мига, да протестират. Други се захванаха с фейсбук търговийки, трети си откриха банкови сметки, а благотворителността и спасяването по единично изведнъж процъфтя. Докато са деца, докато майките са живи, а после….. Какво следва???!Благодаря на истинските майки до мен – тези, които намират сили да продължат. Тези, които избраха трудния път и вместо собстветото си оцеляване, продължават да се борят за оцеляването на най-уязвимите. Проблемът отдавна не е личен. Няма да ги споменамам по именно, те си знаят и вие четящите може лесно да ги разпознаете. Обичам ви момичета, вие сте истински героини!
Първия извод, който си направих е, че Бог закриля хората борещи се за децата и семействата си. Неоспоримо е, ако не сте загубили близките си в борба с рак, трудно бихте го разбрали.
Последва ужасът, че държавата се интересува от здравото дете и то с цел да го отнеме. Това доказва политиката на държавата да отнема здрави деца от семействата, за собствените нужди. Да, държавата явно има нужда от тези деца, щом за тях ще поеме грижа, а не за болни, инвалиди, пенсионери. Това не е социална държава.
За щастие детето не е изведено от семейството и е европейски шампион и с над 50 медала в три спортни дисциплини. Представете си само за миг, дали щеше да постигне тези успехи в приемно семейство? Не, нямаше, отделеното дете е стресирано и депресирано, то не би понесло раздялата и това директно ще доведе до демотивация. Понастоящем е студент в Национална спортна академия.
Накратко – държавата вместо да улесни семейството с помощ за нуждаещия се, опитва да съсипе бъдещето на друг член на семейството, както и разбива цялото семейство от усложненията.
Още въпроси възникнаха от промените през 2016 г. , когато пълнолетните лица получават едва 136 лв. и 52 ст. под формата на инвалидна пенсия. Тази пенсия на нуждаещ се би ли запълнила празнотата на системата? Едва ли има и 1/4 от покритите нужди на инвалид, дори е немислимо да се говори за осигуряване на чужда помощ, от която Дани, синът на Вера, се нуждае.
Не на последно място е и въпросът, защо насилник, посегнал на малолетния си син, който е в безпомощно състояние да се защити, е бил закрилян от държавата? Съдебна присъда е получил след години чак. Къде ни е правосъдната система, не е ли нужна да се поправи, преди да навлизат чужди, европейски, егейски, аталнтически, норвежки и каквито и да е било чужди практики? Навлизането на който и да е нов закон, той внася само шум и хаос в едно законодателство с порочни практики.
И най-много ме вълнува въпросът, след като 15 години този баща е бил част от семейството, той би ли посегнал, ако в държавата имаше добре работеща социална помощ за семейството?
За всички случаи, за които аз лично знам, родителите се разделят предвид усложненията и препядствията поставени пред тях. Дори и при деца с по-лека форма на инвалидност.
