АВТОР: ЯНА ВОЙКОВА
Тъй наречените политически елити както в Европа, така и през океана отдавна спряха да гримират авторитарните си наклонности
Когато Елън Мъск реши да купи социалната мрежа X, по-известна като Туитър, миналата година за скандалната сума от 44 милиарда долара, ексцентричният предприемач обеща да възстанови свободата на словото за 528-те милиона потребители на платформата. Това обещание разбира се, предизвика бурна истерия и мелодраматични пророчества у най-върлите стожери на неолибералната демокрация.
Един през друг, реномирани вестници и дигитални издания се надпреварваха да изразяват притесненията си, че смяната на ръководството на Туитър/X, ще доведе до неконтролируемо разпространение на “език на омразата”, “дезинформация”, “трансфобия” и други подобни еластични понятия, които обсебиха обществения дискурс през последното десетилетие, в резултат на редица непредвидени политически и социални катаклизми, като избирането на Доналд Тръмп за президент на САЩ през 2016г., Ковид, войната в Украйна, а в последните седмици и наново разразилия се близо 80-годишен конфликт между Палестина и Израел.
Трябва да се съглася с критиците на Мъск, че е обезпокоително да поверяваш контрола над дигиталния площад за обмен на идеи в ръцете на един човек, при това най-богатия в света, но от друга страна не ги виждам да се тревожат особено от други подобни монополи — дали става дума за Бил Гейтс, Джейми Даймън, Джеф Безос или някой техен аналог, когато идеологията и политическите им възгледи съвпадат с тези на хора, които имат огромна власт и влияние над съдбите на милиони хора, тогава изведнъж терзанията на корпоративните медии изчезват напълно.
Съмнявам се господин Мъск да изхожда от абсолютно безкористни подбуди в борбата си за свободата на словото чрез купуването на Туитър, най-малкото защото основната цел на всеки бизнесмен е да умножава богатството (а оттам и влиянието) си, а не да варди беззащитния народ от диктаторските залитания на официалната власт. Също така, говорим за човека, който, докато споделя мнението, че изкуственият интелект представлява реална опасност за човечеството, прави сериозни постъпки за сливането на човешкия мозък с компютърен интерфейс чрез една от компаниите си Нюралинк.
Факт е, обаче, че откакто Мъск е начело на социалната мрежа, тя е тази с най-малко цензуриране на забранени изказвания и противоречиви идеи (разбирайте идеи, които са политически неугодни). Дори след като Мъск назначи Линда Якарино за изпълнителен директор и тя въведе миловидната тактика за “freedom of speech but not freedom of reach” (“свобода на словото, но не и свобода на разпространение”) зад закачливата фраза за съдържание, което е lawful but awful (римата отсъства на български, но в превод изразът означава “законно, но морално укоримо)”, потребителите на Х продължават да бъдат по-свободни да разменят мнения, които бягат от официално приетите, отколкото в други социални мрежи като Фейсбук и Инстаграм. Засега.
Най-трагичното в цялата ситуация със забраняването на непопулярни виждания, обладало англоговорящия свят в последните години, е че онези, които традиционно би трябвало да са най-яростните пазители на свободното слово — медиите и журналистическото съсловие, са най-ефективните инструменти на правителства, международни съюзи и организации с нестопанска цел към изграждането на полицейски държави от уж демократичен тип, основани на дуализма “или си с нас, или си на страната на терористи/лунатици/конспиратори/агресори” и т.н. Казано с други думи, никой няма право да е несъгласен и да критикува официалната власт, да има мнение различно от това на мнозинството и най-вече свободно да споделя позицията си, защото е опасно да не зарази други хора с нечистоплътните си убеждения.
Преди няколко месеца, Би Би Си станаха обект на подигравки по повод на едно интервю с Елън Мъск, по време на което интервюиращият журналист Джеймс Клейтън сякаш имаше за цел да изобличи новия собственик на Х в това как е превърнал социалната мрежа в помийна яма за погрешни мисли и слово на омразата.
Искам да ви споделя част от разговора им, който намирам за много показателен:
Клейтън: Едно от решенията Ви след като купихте Туитър беше да активирате акаунта на Доналд Тръмп, въпреки че още не е използвал платформата, очаквате ли той да се завърне в някакъв момент, говорили ли сте с него?
Мъск: Не, не съм говорил с него. Не знам, може да се върне, може и да не се върне. Туитър трябва да бъде площад, който дава глас на цялото население на държавата ни и това на целия свят. Не би следвало да бъде изразител на едностранна политика…За да може нещо да бъде дигитален градски площад, то трябва да служи на хора с всякакви политически убеждения, които са в рамките на закона. Близо половината население на страната ни гласува за Тръмп, аз не бях един от тях, аз гласувах за Байдън, но въпреки това, свободата на словото е безсмислено понятие, ако не позволяваш на хора, които не харесваш да казват неща, които не харесваш, в противен случай няма значение. Моментът, в който загубим свободата на словото, е необратим, тя няма да се върне.
Клейтън: Мисля, че проблемът, който някои хора имат е, че много от потребителите, чийто достъп до Туитър беше възстановен, бяха изгонени от мрежата заради разпространение на Кюанон конспирации, хора като Андрю Тейт бяха върнати, чийто акаунт беше деактивиран заради език на омразата. Мислите ли, че приоритизирате свободата на словото пред разпространението на дезинформация и език на омразата?
Мъск: Кой има право да казва, че нещо е дезинформация, кой е арбитърът на това? Би Би Си?
Клейтън: Наистина ли ме питате това?
Мъск: Да.
Клейтън: Вие сте този арбитър в Туитър, защото сте негов собственик.
Мъск: Да, това, което имам предвид е, кой има право да казва, че дезинформацията на един човек е информация за друг?
Клейтън: Но вие приемате, че дезинформацията може да бъде опасна, може да причини вреда?
Мъск: Да, това, което искам да кажа е, че самото Би Би Си в някакви случаи е разпространявало грешна информация. Съгласни ли сте, че това се е случвало?
Клейтън: Да, сигурен съм, че Би Би Си са казвали неща, които са се оказвали грешни, в цялата си около 100-годишна история.
Мъск: Да, дори да се стремиш към достоверност, понякога ще грешиш и няма да си прав. А Би Би Си се стреми към достоверност.
Клейтън: Но приемате, че би трябвало да има граница относно слово на омразата, тоест не одобрявате абсолютно, 100% неограничено изразяване на мнение?
Мъск: В общия случай споделям мнението, че ако населението на дадена държава е против изразяването на определен тип възгледи, трябва да говорят с политическите си представители и да прокарат закон, с който да ги забранят. Например, не можеш да подтикваш към убийство, това е незаконно в Щатите, а и навсякъде, поне подозирам, че е така. Така че има ограничения пред това какво можем да казваме.
Клейтън: Предполагам, че ако приведем аргумента ви към логическо заключение, приемате ли, че има повече дезинформация на платформата, ако не се следи за нея по същия начин както преди? (глаголът, който репортерът използва беше police!)
Мъск: Всъщност смятам, че дезинформацията е намаляла, защото елиминирахме много бот акаунти, които разпространяваха спам и измами. Предишното ръководство игнорираше този факт, защото бонусите им бяха обвързани с броя нови потребители на платформата…Също така отделихме голямо внимание на community notes, което позволява на общността сама да поправя грешна информация и за момента е много ефективно (community notes е функция, чрез която всеки потребител на Х може да добави определен контекст или уточняваща информация към даден пост).
Клейтън: Само ще добавя, че говорихме с бивши служители на Туитър, които са работили по модериране на съдържание, и те казват, че просто няма достатъчно хора, които да следят за тези неща, особено що се отнася до език на омразата.
Мъск: За какъв език на омразата говорите? Вие нали използвате Туитър? Виждате ли нарастване на език на омразата? Аз не виждам.
Клейтън: Лично аз виждам във фийда “препоръчано за вас” повече такова съдържание, но няма да се изказвам за останалата част от Туитър.
Мъск: Вие лично виждате повече език на омразата?
Клейтън: Лично аз виждам повече такова съдържание, да.
Мъск: Съдържание, което не харесвате или? Опишете ми какво разбирате под омразно съдържание.
Клейтън: Ами съдържание, което би предизвикало реакция, която е може би малко расистка или сексистка, нещо такова.
Мъск: Значи казвате, че ако нещо може да се възприеме като леко сексистко, трябва да бъде забранено?
Клейтън: Не, не казвам нищо.
Мъск: Любопитно ми е просто, опитвам се да разбера какво имате предвид под език на омразата. Питам ви за конкретни примери. Вие тъкмо казахте, че ако нещо е леко сексистко, това е омразно съдържание. Това означава ли, че трябва да се забрани?
Клейтън: Ами вие ме попитахте дали в моя фийд виждам повече такова съдържание и ви казвам, че да.
Мъск: Затова ви питам за конкретни примери. Можете ли да ми дадете един пример?
Клейтън: Честно казано…
Мъск: Дайте ми един пример.
Клейтън: Да ви кажа, не използвам фийда “препоръчано за вас”в Туитър вече, защото не го харесвам особено и много хора са като мен. Обръщам внимание само на последователите си.
Мъск: Чакайте малко, казахте, че наблюдавате повече език на омразата, но не можете да ми дадете дори един единствен пример?
Клейтън: Не съм сигурен, че съм ползвал този фийд през последните 3-4 седмици.
Мъск: Тогава как сте видели това омразно съдържание?
Клейтън: Защото използвам Туитър откакто го купихте, ползвал съм мрежата през последните 6 месеца.
Мъск: Добре, значи в някакъв момент би следвало все пак да сте видели омразно съдържание в този фийд, питам ви за един пример.
Клейтън: Да, и ви казвам…
Мъск: Тогава господине, смятам, че не знаете за какво говорите.
Клейтън: Наистина?
Мъск: Да, защото не можете да ми дадете един пример за подобно съдържание, нито дори един пост, но въпреки това твърдите, че разпространението на такова съдържание се е увеличило. Това е грешно, току що излъгахте.
Клейтън: Не, това, което казах е, че много организации твърдят, че има ръст на това съдържание. Дали е в моя фийд или не..
Мъск: Дайте ми един пример.
Клейтън: Например Центъра за стратегически диалог във Великобритания го потвърждават.
Мъск: Хората казват какви ли не нелепици, питам ви буквално за един единствен пример и не можете да ми дадете дори един.
Клейтън: Както ви казах, не ползвам този фийд, но не мисля, че този спор има смисъл, нека продължим нататък.
Мъск: Как тогава знаете? Вие буквално казахте, че наблюдавате повече език на омразата и не можахте да ми дадете и един пример. Това е абсурдно!
Клейтън: Всъщност не съм проверявал този фийд за последните няколко седмици.
Мъск: Как тогава знаете, че има повече омразно съдържание?
Клейтън: Защото както ви казах, това е което съм видял преди няколко седмици, не мога да ви дам пример, нека продължим напред, все пак имаме ограничено време. Ковид дезинформацията. Променихте Ковид дезинформацията (в Туитър).
Мъск: Би Би Си промени ли Ковид дезинформацията си?
Клейтън: Не Би Би Си задава правилата в Туитър, така че питам вас.
Мъск: Не, аз говоря за Ковид дезинформацията, която Би Би Си разпространяваше.
Клейтън: Питам вас, вие променихте класификациите на дадени постове като Ковид дезинформация, имаше такава политика в платформата и после изчезна. Защо?
Мъск: Ковид вече не е проблем. Би Би Си поема ли въобще отговорност за дезинформацията относно употребата на маски и страничните ефекти от ваксиниране, за които въобще дори не писаха? Какво да кажем за факта, че британското правителство притисна Би Би Си да смени редакторската си политика, вие наясно ли сте с това?
Клейтън: Това не е интервю за дейността на Би Би Си.
Мъск: А, вие така ли си мислехте?
След което, интервюиращият отново смени темата. Всеки е свободен да направи изводите от този разговор, които смята за логични, но мисля, че ако господин Мъск е прав за едно нещо, то е следното: кой бихме могли да приемем за достатъчно надежден авторитет, който да определя какво е дезинформация, особено в изключително нестабилния политически и социален климат на постоянни военни действия, икономически кризи, социално разединение, които водят след себе си всевъзможни конфликти на интереси? Правителството? Медиите? Факт-чекърите? НПО-тата?
Всички тези групи са абсолютно компрометирани, защото имат особено силен интерес да запазят властта си дори с цената на това да заблуждават и подвеждат населението, а когато лъжите им биват изобличени, да ограничават гражданските свободи в името на това “да ни предпазят”. Лошото е, че явно не разбират, че именно неспособността и отказа им да признаят вината си и да поемат отговорност, са причината все повече да губят доверието на обикновените граждани в институциите и техния авторитет. Това също е много трагично, защото уронването на доверието към институциите поставя обществата ни в една ничия земя, където никой не вярва на никого и в нищо, хората достигат крайна степен на апатия, а истината се превръща в химера.
Непосредствено след атаката на Хамас в Израел в началото на октомври, Комисарят по вътрешни пазари към ЕС Тиери Бретон, адресира писма до Елън Мъск, Марк Зукърбърг и Сундар Пичай, в които покани лидерите на социалните мрежи Х и Фейсбук, и на видеоплатформата Ютюб, да бъдат по-стриктни в контролирането на “нелегално съдържание и дезинформация” в съответствие с приетия от ЕС Закон за цифровите услуги в края на миналата година. В обръщението си към тях, Бретон полу-дипломатично заплаши технологичните гиганти с откриване на “независимо разследване” и “прилагане на санкции” в случай на неизпълнение на поставените задачи и липса на отговор в рамките на 24 часа.
Господин Бретон не греши като обръща внимание на това, че онлайн пространството е уязвимо на поява и разпространение, дали волно или неволно, на грешна информация и непремерен език, но аз лично не бих поверила дефинирането на това какво е дезинформация и език на омразата в ръцете на същите високопоставени чиновници, които заплашиха алтернативната на Ютюб платформа Ръмбъл да я забранят във Франция, когато Ръмбъл отказа да се подчини на френското правителство и да спре достъпа на RT (Russia Today) до техните услуги след влизането на Русия в Украйна през февруари 2022. Ръмбъл избра да защити принципите си и затова френските граждани вече нямат достъп до платформата.
Същите европейски радетели за строго модериране на съдържание, или казано на прост език, цензура, но този път във Великобритания, преди няколко седмици изискаха пак от Ръмбъл да демонетизира канала на британския актьор Ръсел Бранд след изненадващо появили се обвинения в сексуално насилие отпреди 20 години, за които Бранд беше набързо медийно признат за виновен още преди започването на криминално разследване и предоставянето на необходимите за такава присъда доказателства. Между другото, все още няма повдигнати обвинения срещу британския актьор, което ме навежда на мисълта, че този епизод може би имаше за цел да опетни името на Бранд и да му запуши устата, която от две-три години насам казва доста политически неудобни неща. Може и да бъркам, разбира се.
Съвсем наскоро, британското правителство прие закон за онлайн безопасност, който си поставя благородната цел да “направи онова, което е нелегално в реалния свят нелегално и в дигиталния” като защити деца и подрастващи от нелегално съдържание онлайн, както и жени и момичета, които потенциално биха могли да станат жертва на онлайн измами и насилие.
Разбира се, няма нищо нередно в това държавата да се опитва да предпази уязвими групи от населението, когато същите се намират в онлайн пространството. Но е любопитно защо подобен закон идва толкова късно, интернет все пак съществува от повече от 20 години, а още по-странно е защо този закон се фокусира специално върху социалните мрежи, нелегално и опасно съдържание съществува на много места извън тях.
Определен тип материали, например такива, които изобразяват порнография, самонараняване, насилие, и които са дадени като пример за нелегално и нежелано съдържание в текста на този законопроект, са обективно такива. Не мисля че тяхната вреда както за деца, така и за възрастни, подлежи на интерпретация. Същото обаче, не можем да кажем за друг тип съдържание, упоменато в закона — расистко, антисемитско и женомразко — окачествявания, които в последно време взеха да се размятат доста фриволно и безотговорно по повод на изказвания и мнения, които нямат нищо общо с расизъм, антисемитизъм или омраза към жените.
Простете ми, че съм толкова мнителна към искрените намерения на западните демокрации да защитават най-слабите и невинни групи от населението — децата, при положение, че пропуснаха тази възможност, когато бяха документирани случаи на изнасилвания на момичета и жени в редица африкански държави от войници на ООН, или когато наскоро появилият се филм Звукът на свободата, чийто сюжет се фокусира върху действително случващия се трафик на деца от бедни държави търсещи убежище в Щатите, беше набеден като Кюанон конспирация от водещи западни заглавия.
През океана, нещата не стоят много по-различно, даже бих казала, че са още по-зловещи. В края на миналия месец, Канадската Комисия за Радио и Телевизия обяви приемането на закон, според който подкастове и стрийминг програми с годишен приход от 10 милиона долара и нагоре, трябва да се регистрират към канадското правителство. Регистрацията изисква предоставянето на данни като име на компанията, адрес, телефонен номер и вид на съдържанието, което публикуват онлайн. Нормално, тази поредна стъпка на правителството на Трюдо да наложи контрол и ограничение на гражданските свободи на своите съграждани, предизвика остри реакции, както в Канада, така и извън нея.
Мотивите за това решение, които регулаторния орган даде, са опит да се стимулира съдържание с национален фокус, но обикновени граждани и обществени личности се опасяват, че по-скоро става дума за ограничаване на свободата на словото. Честно казано не мисля, че опасенията им са особено необосновани, имайки предвид че говорим за правителството, което замрази банковите сметки на хора, дарили средства или подкрепили по друг начин протестите на шофьори на камиони срещу строгите локдауни през 2022.
Обръщението на вицепремиера на Трюдо със злополучното име Кристиа Фрийленд (в превод от английски freeland означава страна/земя на свободата) по повод на санкционирането на канадски граждани, оказали подкрепа на шофьорите, е смразяващо.
Нека също си припомним за така наречените Twitter Files, или Файловете Туитър, които се появиха след решението на Елън Мъск да оповести вътрешните комуникации на социалната мрежа с агенти на специалните служби на САЩ, в частност ФБР. Американските журналисти Мат Таиби и Майкъл Шеленбъргър бяха водещи в отразяването на тази тайна комуникация, която големи западни издания съвсем очаквано нарекоха nothingburger или нищо важно/ тривиално.
Това, което разбрахме от Файловете Туитър, а именно, че федералните служби и американското правителство упражняват натиск върху социалните медии да цензурират акаунти и послания на хора, които изразяват критика или скептицизъм към Демократическата партия на САЩ, и най-общо казано имат политическа и социална позиция, която е противоположна на прокарваната такава от официалната власт, не беше съвсем шокиращо. Всеки, който ползва социални мрежи и изповядва забранени виждания, навярно е усетил тези признаци на свой гръб.
Горе-долу по това време понятия като дезинформация, мисинформация и малинформация започнаха да набират популярност в политическия и медийния дискурс, а няколко месеца по-рано, правителството на Джо Байдън направи отчаян опит да създаде Министерство на Истината (което евфимистично нарекоха Служба за Управление на Дезинформацията), оглавявано от “ескперта по дезинформация” Нина Янкович — проект, който беше толкова абсурден и оруелски, че потъна в историята едва няколко седмици след появата си.
Когато Израел започна масирана атака над населението на Ивицата Газа след нападението на Хамас на 7-ми октомври, това разбираемо предизвика вълна от антивоенни демонстрации и остро неодобрение към правителството на Нетаняху в редица западноевропейски страни. В отговор на про-палестинските протести, вече бившият министър на вътрешните работи на Великобритания Сюела Брейвърман обяви изразяването на подкрепа към палестинското население за незаконно. Про-палестински протести бяха забранени и във Франция, Германия, и Австрия, където полицията прибегна към насилие и арести над протестиращите.
В Щатите, видни политици и претенденти за президентския пост отъждествиха изразяването на подкрепа към обикновените палестинци със сътрудничество с терористи, и открито призоваха Израел да “довърши” Газа. Сенатът на САЩ се обяви против демонстрациите на студенти от редица реномирани университети, които излязоха на протести с искане за мир и прекратяване на огъня.
Активисти и журналисти, обявили се в защита на Газа, загубиха работата си, техни колеги бяха заплашени с уволнение. Правителството на Нетаняху отстрани временно един от членовете на опозиционната партия Хадаш-Таал, заради призивите му към мир, същото сполетя и един от министрите на Лейбъристката партия във Великобритания, а достойните за възхищение молби на близките на загинали израелци в атаката на Хамас да не се отвръща на насилието с насилие, ще останат нечути.
Дори главния секретар на ООН Антонио Гутериш си навлече гнева на израелското правителство, защото прояви неблагоразумието да каже, че нападението на Хамас “не се е случило във вакуум” и призова към защита на цивилното население както на Газа, така и на Израел, предоставянето на хуманитарна помощ, и прекратяването на военните действия.
Разбира се, е много удобно да описваш моралната подкрепа към палестинското цивилно население като проява на антисемитизъм и одобрение на терористичните действия на Хамас. Историческият срам, който не само Германия носи след изтребването на евреи през Втората Световна Война, е идеалния карт бланш за диктатори като Нетаняху да упражняват геноцид над друг народ в продължение на десетилетия без никой да им търси отговорност или да ги критикува и осъжда, защото това би означавало, че отричаш Холокоста и заставаш на страната на терористи, които искат да го повторят. Това, въпреки че е аргумент на 4-годишно дете, е много ефективна тактика, защото социалното напрежение и желанието да бъдем възприемани като достойни човешки същества, в много случаи е по-силно от смелостта да казваш истината, съответно много хора биха избрали да замълчат за военните престъпления на държави като Израел, пред това да бъдат обвинени в антисемитизъм.
Палестинско-израелският конфликт не е въпрос, по който мога да изразя особено експертно мнение, но го давам като пример за поредния двоен аршин, с който се мерят действията на влиятелни държави и политици. Нападението на Хамас над цивилни граждани в Израел е осъдително и жестоко, но то не дойде без причина, а ответната реакция на Нетаняху и неговото правителство е още по-ужасяваща и варварска.
Да затвориш два милиона души на територията на 400 кв.км, да им налагаш блокада на основни средства за оцеляване, да ги репресираш и избиваш с години, а когато те въстанат да ги обявиш за “животни” и да опишеш усилията си да ги изравниш със земята като право на самозащита, изисква особен вид садизъм и абсолютна човешка деградация. А тези, които одобрително наблюдават отстрани, спонсорират ги и им ръкопляскат, са още по-морално деградирали и от тях.
Аз не помня про-украински протести както в България, така и в западна Европа да бяха забранявани и обявявани за незаконни, а хората, които участваха в тях или изразяваха съпричастност, да бяха уволнявани, преследвани и остракирани.
В тази връзка е редно да си припомним разделението между така наречените достойни и недостойни жертви, за които Ноам Чомски и Едуард Хърмън говорят в книгата си от 1988г. “Медиите под контрол”. Достойните жертви са тези, които носят политически дивиденти и съответно върху чието страдание се фокусират медиите, недостойните жертви нямат никаква политическа стойност и следователно тяхната болка бива игнорирана.
Общото за двете групи обаче е, че политическите и медийните кръгове, които ги използват като реквизит за постигането на определени цели, не дават и пет пари за тяхното благоденствие. Те са просто инструмент към постигането на политически, социални или икономически резултати, а в общия случай и трите наведнъж.
В заключение, искам да обърна внимание на това колко абсолютна трябва и може да бъде свободата на словото. Наскоро слушах едно интересно интервю с Константин Кисин, бивш комик от Великобритания с руско потекло, и един от водещите на подкаста Triggernometry. Една от критиките на Кисин към Елън Мъск, с която съм съгласна, е, че Мъск описва себе си като абсолютист относно свободата на словото, но когато някой изрази мнение за нещо, което лично го засяга, на драго сърце се възползва от възможността за цензура.
Както Кисин уместно отбеляза, никой реално не може да бъде абсолютен борец за свобода на словото, първо защото когато нещо ни засяга пряко, ни става много по-трудно да защитаваме даден принцип, и второ, свободата на словото има известни нежелани и дори вредни ефекти, но въпреки това си заслужава да я отстояваме, тъй като без нея, постигането на положителни обществени промени би било невъзможно. Ако изберем създаването на едно максимално сигурно общество пред това всеки да може да говори максимално свободното, изпадаме в тревожни крайности.
Друг интересен разговор по темата, на който попаднах наскоро, беше между канадския клиничен психолог Джордан Питърсън и американския журналист Глен Грийнуолд, в който двамата изразиха становището, че забраната на словото в много случаи означава забрана на мисълта — в крайна сметка, много хора мислят посредством вербална комуникация и ако забраниш определени идеи да се обсъждат, те в един момент неминуемо ще изчезнат дори от съзнанието ни.
Както твърди Грийнуолд, тази забрана не е насилствена, тя се постига косвено чрез маргинализиране на онези, които изразяват грешни мисли. Затова е и по-ефективна, защото позволявайки на дадени хора да изразяват непозволени гледни точки, които определяш като конспиративни и ненадеждни, от една страна поддържаш илюзията, че свободата на словото все пак съществува, но от друга страна възпитаваш автоцензура у хора, които може би споделят тези мнения, но които не желаят да бъдат социално изолирани заради тях. Така рано или късно ще тренираш по-голямата част от обществото да приема за вярна само истината и гледните точки, които са популярни и позволени.
Интересен случай, който Грийнуолд отбеляза и неведнъж е давал по темата за свободата на словото, е противоречивата позиция, която Американската Асоциация за Граждански Свободи в Щатите (ACLU — American Civil Liberties Union) заема през 1978. Тогава те защитават правото на неонацистки групи да направят демонстрация в квартала Скоуки в Чикаго, дом на много оцелели от Холокоста.
Мотивите им са, че всеки трябва да има правото да изразява възгледите си свободно, дори когато те не са добре приети от по-голямата част от обществото или когато се основават на позорни идеологии. Това може да ви се струва крайно и да не сте съгласни с него, но решението на въпроса как да спрем разпространението на грешна информация и упадъчни идеи, не е да ги забраним, а да предложим по-добра алтернатива и да докажем защо не трябва да ги следваме. Това обаче е възможно само с открит диалог и свободно изразяване на противоположни гледни точки. Ако ние не се борим за гражданските си свободи, никой няма да го направи вместо нас, и веднъж загубим ли ги, наистина много трудно ще си ги върнем.
