АВТОР: ДАН А. ДИМА
От началото до средата на 1950 г. Винтила Вайс, с разбити бели дробове, умира в затворническа болница във Въкърещи, на юг от Букурещ.
Вайс беше рядък екземпляр, тъй като беше ветеран от полицията по време на румънската монархия, но също така успя да намери работа в Секуритате – комунистическата тайна полиция – като член на нейното контраразузнавателно звено. Затварянето му, както и физическото му унищожение, бяха предизвикани от „аферата Френски институт“; Вайс е търгувал с услуги за френски граждани, които режимът е смятал за заподозрени, и също така е изнесъл информация от Секуритате навън, предупреждавайки служителите на Института, че са били шпионирани. Колегите на Вайс му отмъстиха най-жестоко, като се погрижиха той да попадне в адската машина за мъчения, известна като „превъзпитание“.
В Герла, в северна централна Трансилвания, Вайс премина през „експеримента за превъзпитание“ в неговата малко по-мека и непълна форма, която току-що беше въведена там от подполковник Тудор Сепяну. Неговата по-груба версия се е разиграла в друг затвор, разположен в Питещи, доста идиличен град в Мунтения – където жестоките побоища започват на Коледа през 1949 г. и довеждат до първия им смъртен случай през февруари 1950 г. Корените му водят назад до голяма степен ненасилствено „превъзпитание“, което се провежда в Сучава, на границата на Румъния със Съветска Украйна.
Последното местоположение сочи към водещата характеристика и обосновка на експеримента: Секуритате беше изразила интерес към методите за неутрализиране на най-упоритата тогава форма на антикомунистическа съпротива, създадена от бивши членове на Желязната гвардия, някои от които се бяха обединили в горите около Сучава. Основното и до известна степен публично предположение, направено от Секуритате, беше, че най-трайният метод за премахване на опозицията на гвардистите, както и на други форми на вкоренен антикомунизъм (като десния ционизъм), е да се пренареди психиката на съпротивата.
Сякаш за да докаже своята теза, експериментът разчита на затворници-доброволци – най-известният, бившият гвардеец Еуджен Цуркану, който твърди, че е превъзпитал себе си и своите съкилийници в Сучава и който поиска (и получи) резултатите да бъдат повторени и подсилени, под негов номинален надзор, в Питещи. Неговите последователи, чийто брой непрекъснато нарастваше от затворници, които Цуркану обработваше чрез изтезания, бяха допуснати в идеологическия елит, наречен „Организация на затворниците с комунистически убеждения“ (ODCC). Съкратено като ODCC, тя беше известна на онези „врагове“, които все още имаха умствената проницателност да се шегуват с него, като „Odekaka“. Сякаш за да покаже, че се отказва от антисемитизма на гвардейците, Цуркану предостави водеща позиция в тази „група“ на един евреин, Петрика Фукс.
По всичко личи, че Цуркану никога не е бил автономен в това усилие, действията му със сигурност са били контролирани от Александру Николски и, по-малко сигурно, от Георге Пинтилие-Боднаренко. Забележителен факт за тези двама мъже е техният статут на съветски активи и техният общ произход от това, което сега е „Приднестровска молдовска република“, отцепила се ивица от земя между Молдова и Украйна. Нито един от тях не е бил етнически румънец и двамата са били образовани (до степента, в която са били образовани) в Русия, въпреки че твърденията, че и двамата са евреи, трябва да се приемат със скептицизъм – Николски със сигурност е бил, но Пинтилие е много по-вероятно украинец.
Те всъщност бяха двойни агенти и бяха приети като такива със задачата да организират Секуритате, натоварени с тази задача още през октомври 1944 г. – две пълни години преди първото комунистическо правителство на Румъния дори да бъде установено. Под тяхното внимателно наблюдение румънският политически репресивен апарат, слабо образувание дори при квазифашистките режими от 1938–1944 г., беше прочистен и преназначен в пълна версия на НКВД, с повече истински професионални полицаи, като напр. Вайс.
Съставянето на описа на изтезанията, измислени и прилагани от ODCC, е неблагодарна работа. Жертвите са били бити с различни инструменти (някои до степен на некроза), изгаряни с цигари, карани да ядат или потопени във фекалии. Те били физически и, разбира се, психологически измъчвани да признаят собствените си идеологически престъпления – да изобличат собствените си семейства, своите „реакционни“ навици и, вманиачено, своята религия. Църкану бил доволен от работата си само когато субектът би заклеймил и други за тяхната отпадналост или съжаление. Интересното е, че тези изобличения дори показват, че персоналът на Секуритате е прочистван и преследван въз основа на „признания“ на затворници; в един случай съкилийникът на Александру Богдановичи, който е помогнал на Цуркану по време на по-леката фаза на експеримента в Сучава, е разобличен като предател и методично пребит до смърт от ODCC. Тук можем да припомним и случаят Вайс.
Във Въкърещи Вайс имал уникалната възможност да изпрати писмо до ръководството на Румънската комунистическа партия – което означава нейния генерален секретар, Георге Георгиу-Деж . В документа се говори надълго и нашироко за престъпленията на Пинтилие, Николски и Сепяну. Писмото спечелило незабавно внимание – първият от няколко подобни доклада от оцелели или свидетели, доказателство за неконтролираната и обезпокоително голяма власт, предоставена на служителите на Секуритате.
Очевидно Георгиу-Деж отделил време, за да изпрати предупредителните си изстрели към Николски и Пинтилие. Експериментът е прекратен през 1952 г.; последвало разследване – Цуркану и неговият екип оказали пълно съдействие на следователите, наивно очаквайки, че тяхната социална педагогика ще бъде документирана и възпроизведена, а те самите ще бъдат възнаградени за службата си. За тяхна изненада вместо това те били преследвани в масов процес, част от няколко подобни репресии. Цуркану бил сред разстреляните през декември 1954 г. От неговите помощници само Сепяну и няколко други претърпели сравнително лекия дискомфорт да бъдат затворени за кратко. Двамата съветски надзиратели били уплашени и се подчинили, но никога не им била потърсена сметка за делата им, дори символично – въпреки че до 1968 г. и двамата били порицани, но за други техни действия – по-специално тези, предприети срещу румънските комунисти.
Донякъде потресаващият факт на комунистическия режим, който преследва комунистическите престъпления, е паралелен на прокурор Морген, който разследва своите колеги нацисти за присвояване, или на Хрушчов, който разследва Сталин и Берия, или на социалистическите виетнамци, разследващи Пол Пот за геноцид. Като всеки и всички подобни примери, той трябвало да създаде правна измислица, заобикаляйки всякакви въпроси относно идеологическата обосновка на режима и ограничавайки, доколкото е възможно, вълните на всяко произтичащо от това противоречие.
Ироничният и крайно фарсов характер на Питещкия процес се откроява дори в този контекст: прокурорите приключили аферата, като обвинили пазачите на Секуритате за нехайство и безразличие – те трябвало да се намесят, за да спрат ODCC да измъчва и убива затворници. За да прикрият самото съществуване на контролиран експеримент от Секуритате, те трябвало да измислят постановка, в която Цуркану и хората му са действали с пълна свобода, докато са били в затвора, като дивите деца в „Повелителят на мухите“ на Голдинг. Нещо повече, прокурорите разпространили история, в която ODCC е била създадена по заповед на частта на Желязната гвардия в изгнание – че Цуркану е бил гвардист, чиято задача е да компрометира цивилизованата и разумна Секуритате.
Много важни въпроси са оставени без отговор, напълно неизследвани от историците, преразглеждащи ужасите в Питещи. Необичаен дисбаланс в разказването на историята е съсредоточаването върху нейния гвардистки компонент – скандали последваха политическите промени от 1989 г., когато нео-гвардистката тенденция се опита да погребе или оправдае този проблем, като се преструва, че участващите гвардисти са жертви (много съмнително твърдение относно Цуркану!). Едно ляво-либерално, евро-либерално течение, от друга страна, изглежда смутено дори да споменава факта (иначе неутрален), че хората, които са били подложени и са се подлагали взаимно на такъв неописуем терор, като цяло са били с най-непоносим политически оттенък – задържани от режима като фашисти или постфашисти.
Съвсем наскоро един историк, пишещ в този идеологически дух, започна да твърди, че Цуркану и ODCC са били присъщи гвардисти, прилагайки и разширявайки методите, които гвардията е измислила срещу дисидентите през периода между двете войни – това твърдение, макар и да не е напълно необосновано, е широко отворено за полемика. Не само, че възпроизвежда езика на обвинението от 1954 г., но също така изглежда предполага, че Николски и Пинтилие са били просто воайори в шоу, подготвено за тях от Цуркану. Също така наскоро Институтът Вайзел за възпоменание на Холокоста, чийто председател е син на бивш комунистически сановник, описа всички възпоменания на Питещи като имплицитно антисемитски – което би означавало, че вглеждането в корените на комунистическите престъпления е същото като честването на масовите убийства на евреи.
Във всички подобни разкази, ще забележите, неудобната част от разказа, тази, която няма да задоволи нито гвардейската агиография, нито ляво-либералния ревизионизъм, е напълно пропусната: както Петрика Фукс, като еврейски извършител, така и антикомунистически евреи, като основна група жертви на изтезания, остават напълно неспоменати.
Очевидната роля на Георгиу-Деж в ограничаването на експеримента също не представлява интерес за такива историци – тя просто е оставена извън разказа или удобно отхвърлена като просто извадка от личния конфликт на Деж със сталинистите. Превантивно сме информирани от либерални автори като Владимир Тисманяну, че самият Георгиу-Деж е бил твърд сталинист – нещо, което най-малкото е нюансирано от огромен брой първични източници, включително някои много враждебни към Деж, които приоритизират отъждествяването му като националист или „национал-комунист“.
Подразбиращото се и изрично заключение в стандартизираните разкази на Тисманяну и други е, че Деж е одобрявал Питещи или поне е знаел за него – доколкото това твърдение би трябвало да бъде оспорено от проверимите подробности за инцидента Вайс. Или от самото съществуване на съдебен процес в Питещи. Или от известния факт, че Николски и Пинтилие, разтревожени от започналото разследване, се опитали да унищожат всички документи, свързващи ги с ODCC. Или от кампанията на Георгиу-Деж, открита около времето на смъртта на Сталин през март 1953 г., за премахване на съветски кадри от всички позиции с влияние – кампания, която през 1957 г. доведе до изтегляне на съветските войски от румънска територия.
Изглежда, че сега са изразходвани много наративни усилия, за да ни се попречи да стигнем до различно заключение – такова, което се придържа много по-близо до гореспоменатите факти. А именно, че в съответствие с неговия „национал-комунизъм“ и това, че винаги е бил заплашен от политическо или дори физическо изчезване от по-голямата съветска империя, Деж просто позволил на частта на Николски от Секуритате да функционира като съветско феодално владение, като само смекчи усилията си, когато такова смекчаване било възможно.
Тук се откриват семената на дългогодишен конфликт между националистическото, олигархично ядро на партията и интернационалистическото, наемническо ядро на Секуритате. Конфликт, чиято същност все още може да обясни част от случващото се в съвременна Румъния – въпреки че подобни въпроси е най-добре да бъдат оставени и обяснени в други есета.
Според всички сведения (включително тези на либерални интернационалисти като Тисманяну), Георгиу-Деж извършил най-безумните си актове на насилие не срещу външни „врагове“, а срещу вътрешнопартийната опозиция. Те били по-скоро целесъобразни, отколкото садистични – от пребиването с лост на про-сталинисткия Щефан Фориш, до унижаването на определено по-харизматичния Лукрециу Пътръшкану в мащабен показен процес, след което екзекутиран.
Подобни действия изисквали помощ от съветските съюзници (Фориш бил „довършен” от собствената ръка на Пинтилие), но не може да се твърди сериозно, че Деж може да следва друг път към властта. Много мемоари на лоялни привърженици на Деж подчертават: че Деж е играл сталинистката карта, за да се легитимира в очите на Съветския съюз, но че той тайно е чакал шанс да вземе властта и да направи нещо друго с нея. Вероятно такива апологети грешат, като приписват маневрирането на Деж към патриотично убеждение; по-вероятната причина е опортюнизмът, но опортюнизмът със сигурност не предполага сталинистки убеждения.
Още през 1952 г. Николски и Пинтилие са оставени в безизходица от новите насоки, определени от партията, които дават на професионалните юристи надзор върху наказателните разпити – на това кръстовище изтезанията могат да се прилагат само ако присъстващите прокурори го изискват. Само месеци след екзекуцията на Цуркану, Джордже Вуза, който е бил заместник-прокурор на Румъния, представя на Партията осъдителен доклад за продължаващото малтретиране на затворници от Секуритате, тласкайки Николски към отбранителна позиция.
