АВТОР: МИЛЕНА ВЪРБАНОВА
На днешния ден – 24 януари 2024 г. се навършват 80 години от варварските бомбардировки над град Враца. Шестнайсетхилядният през 1944 г. областен град е сред най-жестоко пострадалите български селища на глава от населението. Градът е атакуван на два пъти в рамките на минути от 48 ( някъде е записано 42 или 84 ) американски летящи крепости. По волята на съдбата, моят дядо – бащата на майка ми, Йордан Пашов, в този ден е пристигнал с конската си каруца от село Рогозен във Враца, за да навести най-голямата си дъщеря Петра, ученичка във Врачанската Класическа гимназия и да остави хранителни продукти – на нея и хазяите й. И тъкмо в квартирата на леля ми по пладне ги заварват бомбардировките. Дядо и леля оцеляват. Той е мобилизиран от градските власти да помага при разчистването на развалините, спасяването на затрупаните хора и изнасянето на телата на убитите. С настъпването на нощта, властите позволяват на дядо и леля да се върнат в Рогозен при полудялото от тревога семейство. Баба ми Йордана и по-малките деца са наблюдавали от Рогозен – от 40-километрово разстояние – заревото от пожарите в града. Дядо и леля Пека, както я наричахме, слезли от каруцата като смъртници – лицата им били покрити с твърда бяла кора от прах и вар от рухналите сгради. Погледите им били неподвижни, вторачени в една точка – от страшните картини, наблюдавани през деня. След атаките над Враца, американците бомбардират Кунино, Беглеж и други села в Северна България. Но някой друг път ще опиша спомените на майка ми, която многократно ми е разказвала за ужаса, преживян от нейния баща и сестра й.
В редовете по-долу, предлагам текста на проф. Ангел Кунов, днес покойник, брат на журналистката Юлия Пискулийска – тяхното семейство също е от Враца, тук те са родени и отрасли – за бомбарировките над града, които не целят поразяване на военни обекти, а представляват умишлено изтребление на невинни деца, жени и мъже. Споменът на проф. Кунов е публикуван от сайта „Враца днес“ на 24.01.2021 г. Препубликувам материала с малки съкращения:
„В бомбения ад на 24 януари 1944 г. във Враца са погубени цели семейства (по архивни данни Ангелови, Балиеви, Добралевски, Дянкови, Карабашеви, Стойчеви, полковник Яначков и семейството му), двете дъщери (на 5 и 3 години) на учителя и поета Йосиф Петров и още много невинни деца и възрастни.
Статистиката за жертвите и разрушенията според различни източници не е еднаква. В 12,35 и 13,10 часа на два пъти 42 самолета хвърлят без угризение 380 бомби над Враца. Загиват 134 души и са ранени повече от 250 ( някъде се твърди, че ранените са ок.300 – М.В.). Очевидци си спомнят, че от самолетите с бордови оръжия са разстрелвали в упор бягащите хора. По време на бомбардировките съм на възраст, която все още не влиза в обзора на паметта, но след това си спомням за ями от бомби, една от които на улица „Софроний” през зимите ни служеше за пързалка. Със задружен труд врачани заличиха в следващите месеци и години последствията от разрушените и унищожени сгради. Но нищо не може да премахне ужаса, мъката и тъгата. От позицията на годините могат по-трезво да се осмислят събитията от 24 януари 1944 г. (…) Бомбардировките над София и други градове на България през 1943-44 година са извършени не над военни подразделения, летища и сгради. Бомбите са изсипани безразборно и жестоко върху цивилни обекти и безобидно население. Това не е героизъм, това е безразсъдно и хладнокръвно унищожение. А в него прозира омразата и яростното ожесточение срещу българския народ на един политик като Уинстън Чърчил. Изрази като „Държава на име България не трябва да съществува…” и за София – „…трябва да бъде изравнена със земята…” е призив за престъпно поведение при положение, че нито един български войник или каквато и да било военна единица са участвали срещу съюзническите сили.
Лилия-Мария, дъщеря на Георги Игнатов, най-малкият син на героя-опълченец от Берковица Григор Игнатов, намира в архива следното съобщение: „На 24 януари 1944 г., след бомбардировката на англо-американските самолети над Враца, беше убита единствената ни дъщеря Лилия Георгиева Игнатова на 14 години”( както се подразбира, Лилия-Мария е сестра на загиналото дете Лилия, родена е след неговата смърт – М.В ).
Ето нейният разказ:
„Сестра ми е загинала около обяд заедно със седемгодишната Ефросина, дъщеря на лелята на майка ми Искра Гезеджийска, и възрастна жена, за която не зная нищо. Сестра ми, Ефросина, леля Искра и жената са се скрили в една барака в двора. Вуйчо Тодор е имал бакалия. ( Преди ) въздушната тревога някои от бягащите хора са искали да купят цигари и бонбони. Леля е отишла да им продаде и се е позабавила. През това време са свирили отбой, но децата и жената не са се завърнали. Вуйчо Тодор и лелка Искра отишли в двора и на мястото на бараката видели една огромна яма. От хората в нея нямало и следа.
Къщата с магазина е била точно на мястото на блока (срещу печатницата от близкото минало) на бул. „Демокрация” 9, вх. В. Сега там живее Венета Бецова – осиновената дъщеря на сем. Гезеджийски през 1945 г. Трагедията е била още по-голяма, тъй като татко и вуйчо са търсили телцата на децата по съседните дворове и покриви на къщи. Зная, че от кака са намерили ръчичка, краче и част от скалпа. Разпознали са ги по пръстенчето, обувчиците и сплетената й косичка. Намерените останки от телцата са погребани в едно малко сандъче в старите врачански гробища. Това е семеен гроб на родителите на баба Слава и лелка Искра. След това майка е останала в Бешовица и Кален, за да може редовно да посещава гроба, а татко е заминал за Попово, където е бил евакуиран институтът, в който работел. А защо само сестра ми е била във Враца? Защото родителите ми са се върнали в София да приберат част от багажа и всички заедно след това да заминат за Попово. Враца е била междинна спирка.
Вярвайте, написването на тези спомени за мен е един кошмар. Всичко това е много болезнено, защото съм слушала многократно от родителите си в най-ранните ми години и затова са толкова живи и сега.”
Тъжен е разказът и на приятеля ми от детството Николай Бошнаков. Не пресъхват сълзите на майка му, когато по-късно той иска да чуе какво се е случило. Малко преди бомбардировката, в слънчевия и мразовит ден, баща му го е държал пред къщата в скута си. От кръчмата на дядо му излиза един от кираджиите от село Мраморен го моли да слезе в мазето и наточи вино. Морският капитан Светослав Бошнаков отива и в този момент върху кръчмата пада зловеща бомба. Във въздуха хвърчат най-различни късове от дърво, тухли, мазилка, стеле се прах и дим. Бабата взима малкия Николайчо и го скрива в гардероба, в коридора на къщата. Обезумяла, майка му се втурва в мазето и вижда най-напред тялото на един от каруцарите, който е седял до печката. След малко съзира и съпруга си под една греда и срутилия се върху него под. Дошлите по-късно войници изваждат загиналите от развалините.
Нашата майка разказваше как при сигнала за тревога баща ни е тръгнал към военното поделение, а тя е побягнала, като е грабнала сестра ми Юлия и мен. Когато бомбите започват да падат, тя е легнала върху нас с единствената мисъл да ни запази. По чудо сме оцелели между многото бомби в тази част на града. Къщата ни на ул. „Никола Войводов” и „Полк. Кетхудов”, срещу някогашната фурна „Родина”, беше раздрусана силно от падналите наблизо бомби и не можа „да се съвземе” до събарянето й след три десетилетия. Та тя беше на 50 метра от къщата на Николай Бошнаков, а в радиус най-много до 350 метра от нея, от бомби пострада читалище „Развитие”, бяха разрушени Военният клуб и Занаятчийското училище. За зла участ в Занаятчийското училище бяха настанени хора от София, евакуирали се след бомбардировката на столицата на 10 януари. На около 120 метра от нас е паднала бомбата, убила братовчедката ни Лилия. А Лилия-Мария, родена след години от бомбардировката, е кръстена на сестра си и баба си (съпруга на опълченеца).
(…) Искрено желаем децата и бъдещите поколения никога да не изпитат ужаса на войните и техните смъртоносни оръжия. Годините ни отдалечават неумолимо от едно или друго събитие. Затова трябва да се поддържа будна паметта на хората, да знаят и помнят, да разказват на децата и внуците си за такива потресаващи с безсмислието и жестокостта си събития. (…)
проф.А.Кунов“
* А какво направихме ние, българите? Вдигнахме паметник на убийците!
М.В.
